— И какво? — запита и вдигна очи.
— Други писма, идентични с това, са изпратени през нощта до всички манастири, наши владения и дворци в Ил дьо Франс.
Настоятелката отново прочете съдържанието:
До настоятелката майка Дьо Серне,
Анес е пленница на остров Възвишението Сен Мишел. Помогнете ни, ако можете.
— Капитан Ла Фарг вероятно е съвсем отчаян, за да се реши на подобна крачка — констатира тя леко усмихната. — Това никак не му прилича… Разочарована съм.
— Такава крачка може да се увенчае с успех, майко.
— Така ли смятате? — развесели се Терез дьо Восамбр. — Да приемем, че някое от писмата стигне до майка Дьо Серне. Или пък да ѝ разкажат какво пише в него… И след това? Какво може да стори тя? Нищо. Абсолютно нищо.
— Поднастоятелката Дьо Серне все още има известно влияние.
— Да не би да е ухо на краля, каквото съм аз? Да не би Парламентът да иска да я включи в Съвета?
Д’Орсан се поклони.
— Разбира се, че не, майко…
Настоятелката на Сен Жорж се замисли за миг и разсеяно повъртя в ръката си разпечатаното писмо.
— Това послание все пак малко ме безпокои — рече тя.
— Защо?
— Ла Фарг е наясно, че ние държим в плен Мари-Анес, и дори знае къде. Това е ново за нас и трябва да предизвика тревогата ни. Кой може да го е осведомил? И какво ще стори, след като жалкият му опит да потърси помощ от майка Дьо Серне се провали?
Виждайки, че майка Дьо Восамбр се отдава на размишления, капитанът на Черните гвардейци запази мълчание.
— Преместете Мари-Анес — заповяда тя. — По-скоро и по-бързо. Това послание беше предназначено не за майка Дьо Серне, а за мен. Ла Фарг е знаел, че поне едно от писмата ще ми бъде предадено. Той иска да ми внуши, че ще се захване с безумни планове. Но скъпият ми капитан не е мъж, който си губи разума и стреля нахалост. Бъдете сигурен, че се е заел с нещо сериозно. Може би дори подготвя бягството на Мари-Анес. Това би му приличало…
— Дали би посмял?
— Да. Доколкото познавам човека, даже може и да успее.
— Къде искате да отведем баронеса Дьо Водрьой?
— Кулата ми се струва изключително подходяща за нея.
Д’Орсан се поколеба за кратко, но се подчини:
— На вашите заповеди.
Когато остана сама, настоятелката на шатленките отиде до прозореца и се замисли за Ла Фарг. Тя се запита какъв удар подготвя този стар боен кон, убеден, че е излъгал всички и че е постигнал целите си.
Усмихна се.
На улица „Свободните граждани“ капитан Ла Фарг завари суматоха в двореца на Д’Обремон. В онази епоха беше обичайно благородниците да пътуват заедно с мебелите си, и тъй като дворът скоро щеше да напусне Париж, господарят на сградата се готвеше да замине за земите си. Те се намираха недалеч от замъка Сен Жермен, където кралят се оттегляше всяка година по същото време, далеч от тягостната атмосфера в столицата.
Маркиз Д’Обремон прие Ла Фарг в личния си кабинет — приятно обзаведена стая, чиито два прозореца с ромбоидни рамки гледаха към градината. Оттам влизаше светлина, обилна и сияйна.
Двамата мъже дружески се ръкуваха, преди маркизът да предложи на капитана да седне, но той отказа.
— Няма да оставам дълго — рече.
Д’Обремон свъси вежди.
— За нашите дела ли става въпрос?
— Да. И по-точно за Анес.
— Баронеса Дьо Водрьой? Знаеш ли какво се е случило с нея?
— Почти сме сигурни.
Ла Фарг се поколеба, погледна към затворената врата, хвана маркиза за лакътя, приближи се плътно към него и пошушна:
— Мислим, че Анес е пленена от Сестрите на Сен Жорж, по заповед на настоятелката Дьо Восамбр. Вероятно е разкрила някаква тайна. Важна тайна, която шатленките не желаят да се знае и която е свързана с вашия син… Както и да е, Анес е жива и трябва да ѝ помогнем.
— Обещах ви моето съдействие, Етиен. Отново ви го предлагам.
— Точно затова идвам. Само преди няколко дни се опитах да ви разубеди да използвате ранга си, за да се обърнете към краля, нали?
— Да, така е. Успяхте да ме убедите.
— Сгрешил съм.
Малко по-късно, на излизане от двореца на Д’Обремон, Ла Фарг срещна Сен Люк, който го чакаше под сянката на една стряха. Мелезът се връщаше от Квартала при Храма — или Квартала на шатленките, както го наричаха напоследък.