— Е? — запита той.
— Маркизът ще ни помогне — рече Ла Фарг. — А ти какво свърши?
— Намерих.
Късно следобед Ленкур намери Марсиак и Балардийо в градината на двореца на Ястреба. Те се бяха приютили под сянката на кестена и почти не разговаряха. Със сключени зад тила ръце и затворени клепачи, гасконецът се беше проснал върху тясната пейка, а в устата си държеше стрък трева. Балардийо също се беше настанил удобно на стол, едната му ръка висеше през облегалката, а ботуша си беше вдигнал на табуретка. Бавно, но упорито се наливаше с бяло вино. Три празни канички се мъдреха на масата, а той бе надигнал четвъртата, гледайки мрачно в някаква точка пред себе си.
— Добре ли се чувствате? — попита го Ленкур и седна.
Лицето на стария войник се оживи.
— Да. Благодаря.
— Радвам се.
— О, не биваше да се безпокоите. Аз съм от тези, които след як нощен сън прогонват всичката умора от себе си.
Истината беше, че действително изглеждаше чудесно, с вече чистата си и грижливо подстригана брада, с живия поглед и откритата си усмивка. От него продължаваше да се излъчва сила и увереност.
— Така — заяви той, — ето че вече сте сред нас.
Ленкур сведе поглед към стоманения пръстен с печат на пръста си и каза:
— Бога ми…
— Щастлив съм. И то не само защото редиците ни укрепват.
— Благодаря.
— Смъртта на Алмадес. Заминаването на Лепра… Знаете ли защо си тръгна той?
Ленкур присви рамене.
— Отново сложи мантията — обяви Марсиак, все така проснат на пейката и със затворени клепачи.
— Това не е разумна причина — разсъди Балардийо.
— Болен е от ранса.
— Също и това. Впрочем, ако рансата не му пречи да бъде сред мускетарите…
Гасконецът не намери какво да отговори на този аргумент, така че тримата мъже останаха смълчани, докато Марсиак заяви:
— Иска ми се Анес да е тук.
Другите двама размениха многозначителни погледи.
— Очевидно — прошепна Балардийо, чието безпокойство отново се събуди.
— Иска ми се Анес да е тук — повтори Марсиак, — защото трябва да споделя с нея колко ми липсва Габриел. Разказвал ли съм ви за Габриел, Ленкур?
Старият войник вдигна очи към небето.
Красивата Габриел държеше публичен дом на улица „Жабешка“. Тя беше единствената любов на Марсиак, който се славеше с безбройните си авантюри.
— Струва ми се — отговори Ленкур, — че въобще не споменавате за завоеванията си на вашата любовница.
Балардийо не успя да скрие усмивката си.
Тогава Марсиак се повдигна на лакът и обръщайки се към младежа, изръмжа:
— Подигравате ли ми се?
— Мъничко, да.
Гасконецът претегли мислено всички аргументи за и против, колко уместна беше подигравката и колко беше смешна. Тъй като беше добър играч, отново се излегна по гръб и попита:
— Получихме ли отговор на многобройните писма, които изпратихме?
— Струва ми се, все още нищо не е пристигнало от „Пощенска служба Гаже“. А Сен Люк, който би могъл да ви отговори, се покри някъде.
— Трябва да свиквате с колкото ненадейните, толкова и тайнствени изчезвания на скъпия ни Сен Люк. Те са характерни за него… Затова пък писмата, изпратени подобно на бутилки в морето, никак не прилягат на Ла Фарг. Това е доста наивен ход.
— Какво друго може да се направи? Не сме в състояние да атакуваме. Защото, дори да успеем, настоятелката Дьо Восамбр ще се оплаче на краля и ще ни арестуват. Съмнявам се, че Кардиналът ще ни защити, тъй като забрани да се заяждаме с шатленките… Освен всичко друго, независимо че въпросът е спорен, възможно е баронеса Дьо Водрьой…
— Наричайте я Анес.
— Възможно е Анес да е задържана напълно законно.
— Моля? — учуди се Балардийо.
— Сестрите на Сен Жорж могат да налагат своето право във владенията си — припомни му Ленкур. — Действията ви са били в обсега на законодателството на шатленките, пред което баро… пред което Анес трябва да отговаря на много обвинения.
— Да не сте правник? — запита изпълнен с недоверие старият войник.
Адвокатите имаха лоша репутация. Възприемаха ги като майстори на увъртанията, които непрекъснато се опитваха да проточват процедурите и да си придават важност, за да спечелят колкото е възможно повече пари на гърба на клиентите си. Заслужаваха си презрението.
— За малко щях да стана… Ако се захванем със Сестрите на Сен Жорж, ще се озовем пред техния съд, а не пред кралския.
— Всъщност — обади се Марсиак — тези писма ще обезпокоят майка Восамбр.
— Може би именно това е търсената цел…