— Човек рядко постига успех, ровейки с нозе в мравуняк.
— Само панталоните му се пълнят с мравки — уточни Балардийо, който при тези думи изпита силен сърбеж.
Пристигането на Ла Фарг прекъсна обсъждането.
Възседнал на обратно един стол, капитанът пое каничката, която му подаде Балардийо, и я пресуши на три глътки. След това избърса устата си с ръкав, поглади брадичката си и в продължение на няколко секунди гледаше строго останалите трима, които чакаха нетърпеливо.
— Имам план — рече той накрая. — Но трябва да ми гласувате доверие.
— За очите ви, госпожо — каза той нежно. — Само за очите ви.
Двамата тъмничари се държаха както обикновено. Този, който вървеше с факела, остана до вратата, докато другият влезе в килията. Сега обаче не ѝ носеха ядене. Анес се отдръпна рязко, когато мъжът се наведе над нея.
— За очите ви, госпожо. Само за очите ви.
Макар и изтощена, тя не се предаваше. Но остави надзирателя да сложи превръзка на очите ѝ. После той ѝ помогна да се изправи и я поведе извън килията, по коридори, по стълби и през врати, които тя не можеше да види.
Анес разбра какво става, когато излезе на чист въздух, изложена на слънцето, на висока тераса в абатството на Възвишението Сен Мишел. Материята беше тънка. Почти виждаше през нея, в ярката и пареща светлина на лъчезарния ден. Явно превръзката беше необходима, за да попречи на лъчите да я ослепят болезнено след дългите дни, които прекара в мрак.
— Благодаря — прошепна тя на тъмничаря.
Съжали за изреченото, което се бе промъкнало през бариерата на устните ѝ, противно на нейната воля.
— Сбогом, госпожо.
Други ръце я подхванаха, по-брутални — ръцете на войник. Завързаха китките ѝ отпред. Принудена да върви, тя за момент се опита да се съпротивява, обърна се към надзирателя, който — както предполагаше — я наблюдаваше как се отдалечава, подобно на влюбен, присъстващ безпомощен и нещастен на заминаването на своята красавица. Тя се съвзе, досети се, че мъжете, които я отвеждат, са Черни гвардейци. Но накъде я помъкнаха? И защо?
Чу виверните, преди да различи техните силуети. Миролюбивите крилати влечуги чакаха. Казаха ѝ да възседне едната от тях и да заеме втората седалка на двойното седло. Знаеше, че тези седла имат кожена ръкохватка за пътниците и след като я намери с опипване, я хвана здраво, докато внимателно насочваха краката ѝ към стремената. Някакъв мъж се качи пред нея и грабна поводите.
— Дръжте се — рече той.
И скоро виверната полетя.
След задушаващия и дълбок мрак в килията ѝ Анес отначало изпита някакво щастливо опиянение във въздуха, носена от бавно размахващата криле виверна. После ѝ се стори, че времето тече бавно, и обзета от любопитство, тя повдигна превръзката на челото си. Черният гвардеец, който направляваше виверната, забеляза това, когато изведнъж погледна назад, но не каза нищо. Тя си помисли дали да не предприеме нещо срещу него, но в крайна сметка се отказа. Мъжът не беше въоръжен, а три други виверни ги ескортираха, всичките яздени от Черни гвардейци, които бяха препасали рапири и най-вече носеха чифт пистолети в кобурите на седлата.
Тогава Анес реши да прояви търпение и се зае да съзерцава пейзажа. Пътуваха на север.
Може би към Париж.
Летяха чак до вечерта и кацнаха в двора на укрепено абатство на шатленките. Там, без нито за миг да престават да я наблюдават, Анес успя да се измие, да се преоблече и да се възстанови. Тя не отказа вечерята, която ѝ предложиха, осъзнавайки, че положението се беше променило и че в скоро време щеше да има нужда от силите си. Успя да си наложи да не яде много лакомо и да не прекалява с виното, тъй като се боеше, че може да се разболее. Никой не ѝ рече нищо и тя не зададе никакви въпроси, макар че питанията изгаряха устните ѝ.
На следващия ден, след чудесен сън в истинско легло и закуска в безлюдната трапезария, отново завързаха китките на Анес и я качиха в тежък фургон, теглен от коне, който приличаше на огромен сандък. Впрочем той наистина беше такъв: солиден корпус от масивен дъб, обкован с желязо и снабден с колела, предназначен за пренасяне на ценности. Влизаше се отзад, като човек трябваше да се сгъне на две, през специално укрепена врата с две големи ключалки и с малко прозорче. Вътре желязна каса беше закрепена за пода срещу стената в дъното.
Анес седна на касата, с гръб към движението и с лице към вратата, която затвориха след нея, така че колата потъна в мрак. Тя чу, че заключиха и двете ключалки, видя как прозорчето се отваря и остава така, вероятно за да осигурява достъп на малко въздух и светлина. След това камшикът на кочияша изсвистя и фургонът тръгна, ескортиран от петима Черни гвардейци на коне.