Париж гори, безсилен пред гнева на дракон, чиито ониксови люспи блестят в червено и златно. Той ръмжи, бълва огън и триумфира. Скъпоценен камък грее на челото му. Пламъците се сипят наляво и надясно, докато, спуснал се от висините, той лети над сградите. След това се издига с няколко удара на крилете и оставя след себе си опустошение. Огромен и могъщ е. Гневът му е варварски. Остава за момент в черните небеса, съзерцава делото си, вероятно разсъждава как може да продължи да руши. Най-после, след като е намерил цел, отново се спуска към пожарищата и страхотиите…
Изведнъж камбаната на „Парижката Света Богородица“ започва да бие.
Анес се сепва и идва на себе си.
С пълни със сълзи очи, тя остава за момент изумена от онова, което е преживяла, от това видение, което ѝ се е сторило толкова силно, толкова реално. Гледката я е потресла и изпълнила с ужас.
Забелязва, че сестра Беатрис пуска ръката ѝ. Очите на вълчицата отново са станали млечнобели, но тя изпада в безсъзнание, а лицето ѝ се успокоява и чертите се смекчават: току-що се е освободила от товар, който е отнел всичките ѝ сили.
— Не… Не! — възкликва Анес. — Не заспивай! Трябва да ми обясниш! Трябва!
Тя хваща шатленката за раменете, разтърсва я, принуждава я да откликне:
— Обясни ми, Беатрис! Какво видях? Какво ми показа?
— Това… Това ще се случи — шепне вълчицата.
— Кой е този дракон? Откъде идва?
— Няма… Няма име… Архай… Архай от Арканите…
— Какво? Не разбирам, Беатрис. Моля те, съвземи се!
Борейки се с изтощението си, сестра Беатрис отговаря:
— Арканите… Пази се от Арканите… и от Наследника… Те са много… Алхимика…
— Алхимика ли?
В този момент сестра Мари-Бенедикт отваря вратата и обявява:
— Време е, госпожо.
— Момент — казва Анес, без да се обръща. Продължава да държи сестра Беатрис за раменете и я пита: — Този алхимик е Алхимика от Сенките, нали?
— Алхимика от… Сенките.
— Трябва да тръгвате, госпожо! — настоява младата сестра шатленка.
— Вие си вървете! — сопва ѝ се Анес грубо. После отново се обръща към вълчицата, чиято глава клюмва: — Алхимика от Сенките вече не може никому да навреди, Беатрис. Ти не си в течение, но ние го победихме. Не е в състояние да стори зло на ни…
— Алхимика… Кралицата… в опасност…
— Драконът, Беатрис! Драконът!
Но сестра Беатрис губи съзнание и Анес нежно поставя главата ѝ на възглавницата, преди да се обърне към вратата…
… където младата шатленка е изчезнала.
Баронесата сипе проклятия, излиза в коридора, който е пуст: сестра Мари-Бенедикт не я е дочакала. Младата жена изругава и нахлузва черното наметало. Дали ще намери пътя сама? Стига до вестибюла, където при пристигането им шатленката запали факел, и там едва не се сблъсква с някого: сестра Мари-Бенедикт се връща.
— Вълчиците пристигнаха — обяснява тя. — Три са. Яздят виверни.
— И какво?
— Не ги очаквахме — заявява младата шатленка с ужас в очите. — Една от тях отиде да събуди настоятелката. Другите две застанаха на пост и…
Не завършва изречението — звънът на камбаната я прекъсва.
Обзет от безпокойство, воден от инстинкта си, Балардийо се убеждава, че нещо не е наред, като вижда да пристигат три виверни. Изминал е половината път по стълбата, която води към абатството, когато камбаната започва да бие. Старият войник забавя ход и сипе страшни псувни, докато продължава да се изкачва.
— Оставете ме — казва тихо Анес.
Говори решително.
Сестра Мари-Бенедикт и тя спират на ъгъла на някаква сграда. Камбаната продължава да бие и абатството се събужда.
— Моля? — отвръща младата шатленка.
— Оставете ме. Върнете се… Върнете се там, където трябва да бъдете.
— Госпожо, обещах на майка Дьо Серне да…
Анес я прекъсва, хваща я за раменете и я гледа право в очите.
— Слушайте, сестро. Сторихте всичко, което ви беше по силите. Скоро мястото ще гъмжи от стражи. Впрочем аз съм свикнала с подобни неща и зная, че по-лесно ще излъжа часовите, ако съм сама. Така че, хайде, спасявайте се!
— Ще намерите ли пътя?
— Не се съмнявайте — излъгва я баронеса Дьо Водрьой. — Вървете! Вървете, спасявайте се! И благодаря.
Отначало колебливо, а после все по-бързо младата сестра шатленка се отдалечава и изчезва под един свод.