Това, което успя да зърне, беше, че фенерът в Храмовия замък почервеня.
Както повечето укрепления, Храмовият замък беше построен така, че в по-голяма степен да възпрепятства нахлуването вътре, отколкото бягствата. След като успяха да избегнат бдителността на няколко часови, Сен Люк, Анес и Марсиак се качиха на покрива на някаква сграда, прилепена към стената на крепостта, и помагайки си с куката и с въжето на гасконеца, скоро преминаха от другата страна. Сен Люк последен преодоля назъбената стена, вдигна очи към върха на кулата на Храма и видя почервенялата светлина на фенера: Ла Фарг вече знаеше, че Анес е освободена.
Малко по-късно бе обявена тревога. В това време те се присъединиха към Андре в тъмен заден двор, където конярят на Остриетата чакаше с жребците. Отначало се чуха викове. После засвистяха изстрели и камбаната в Храмовия замък тревожно заби.
— Трябва да вървим — прошепна Сен Люк.
— Ами Ленкур? — възпротиви се полугласно Марсиак. — Ще го изоставим ли?
— Тази проклета камбана скоро ще събуди целия квартал. Смяташ ли, че Черните гвардейци ще се забавят, преди да изпратят патрули?
— Ленкур е един от нас.
— Той знае какво рискува.
— Ние не изоставяме нашите, Сен Люк.
— Изоставяме ги, когато мисията ни трябва да завърши успешно.
— Стига вече! — прекъсна ги Анес, въздържайки се да повишава тон. — Ленкур може и да успее. Той ще…
— Ако го преследват и има капка ум — прекъсна я мелезът, — това място е последното, накъдето ще тръгне, тъй като ще повлече хайката след нас.
— Да го почакаме още малко — настоя младата жена.
Сен Люк изруга.
Продължаваха да се чуват детонации. Някой издаваше ясни и категорични заповеди. Ясно беше, че се провежда лов на човек.
— Права си, баронесо — прошепна Марсиак. — Но ти няма да оставаш. Много е опасно. Аз ще чакам Ленкур. Вие тримата, тръгвайте. Ще ви намерим по-късно — Ленкур и аз.
— И дума да не става.
— Нямаш избор, Анес. Сен Люк не греши в едно отношение: Ленкур знае какво рискува. Ние също. И щом всички приехме да се подложим на опасност, то беше, за да те освободим. Нека не те заловят отново.
Анес дьо Водрьой замълча. Марсиак имаше право, но ѝ беше трудно да признае това.
Тя кимна тъжно.
— Съгласна съм — рече. — Но…
Не завърши изречението и се усмихна широко, когато видя Ленкур, който пристигаше с рапира в ръка, тичайки равномерно и без да проявява особено безпокойство.
— Какво има? — обади се той в отговор на всички обърнати към него погледи.
Кралят задържа малко майка дьо Восамбр, след като маркиз Д’Обремон си тръгна. Той прояви любезност и загриженост, вероятно защото искаше срещата да завърши приятно, а не с нотка на проявеното в началото подозрение. Луи XIII имаше огромна нужда от подкрепата на шатленките, за да рискува да огорчи тяхната настоятелка. Независимо че тази вечер тя не отговори утвърдително на нито едно обвинение, поставените ѝ въпроси вероятно я бяха разгневили, макар да ставаше дума — както твърдеше кралят — само „за бързо разплитане на маловажна афера“.
Майка Дьо Восамбр обаче не беше вчерашна.
Ла Фарг се опита да я компрометира, а Д’Обремон отлично знаеше за какво става дума. Ами Ришельо? Участваше ли и той в тази история? Не. Капанът беше прекалено несръчно поставен, прекалено примитивен, за да има Кардиналът пръст в него.
Но на какво се надяваше Ла Фарг? Сигурно си мислеше: тя няма да посмее да отрече пред краля факта, че баронеса Дьо Водрьой е нейна пленница?
Монахинята разбра какво се е случило, когато каретата ѝ наближи Храмовия замък.
Старата крепост беше вдигната под тревога, камбаната биеше, всички прозорци светеха, пазачите бяха скочили на оръжие, а патрулите обикаляха дори околните улици. Някакви мъже бяха нахлули в крепостта. Те бяха освободили Анес от кулата на Храма и я бяха отвели, като оставиха след себе си един труп и няколко часови в безсъзнание. Не бяха действали маскирани. Един от тях беше мелез.
— Сен Люк? — възкликна граф Д’Орсан. — Това са само Остриетата!
— Отлично заключение — рече майка Дьо Восамбр гневно.
— Майко, кажете само една дума — и ще ги арестувам всичките, преди да пукне зората. Първо — Ла Фарг.
— А по каква причина?
— Но майко! — изненада се капитанът на Черните гвардейци. — Не е ли очевидно?