— Кой това? Аз ли? — опита се да протестира той.
— Какво? Отричаш ли?… Отричаш ли, че в този момент се намираш тук?
Той се поколеба.
— Не отричам очевидното, отричам да съм имал подобно намерение. Не съм те следил. Отивах на същото място, накъдето се беше запътила ти, това е всичко.
— Това е всичко — весело изчурулика баронеса Дьо Водрьой. — А какво търсеше зад гробницата?
— Аз… Аз пикаех.
— В гробище?
— Точно там никой не се обижда.
Тя го погледна. Зачака. Капка пот блестеше върху горната ѝ устна и една къдрица се беше залепила за челото ѝ.
— Добре де, признавам си! — възкликна Балардийо и разпери ръце. — Следях те!… Хубава работа! Нима ще ми се сърдиш за това, че се безпокоя?
— Безпокоиш ли се? — учуди се Анес. — За какво?
Той огледа подозрително околността и невинните минувачи, след това се наведе към ухото на Анес и прошепна:
— Вие всички като че ли сте решили — и ти на първо място, — че настоятелката Дьо Восамбр е приела поражението си безропотно. Аз пък казвам, че въобще не се е отказала да ти скрои мръсен номер… Ergo, аз бдя.
— Ergo ли?
— Ergo означава „следователно“…
— Зная какво означава — нежно отвърна Анес. — Но не ми беше известно, че говориш латински… Хайде, старо магаре, ти победи. Бди над мен колкото си щеш.
— Ти даже няма да ме забелязваш, хлапе.
— Ако се случи, ще е за първи път.
Поклащайки глава, развеселена и изпълнена с недоверие, Анес се обърна към входа на гробището и докато погледът ѝ се рееше към гроба на Алмадес, макар да не можеше да го види оттук, усмивката ѝ бавно изчезна. На свой ред Балардийо стана сериозен.
— Значи дракон извърши това, нали? — запита след малко младата жена.
— Да.
— Но откога драконите се избиват помежду си?
В странноприемницата на улица „Желязното гърне“, където беше станал редовен клиент, Лепра обядваше сам. Начумерен и кисел, той сега пиеше ракия и машинално подхвърляше зарове, без да престава да гледа към вратата. Очакваше Атос, който трябваше да дойде при него след края на работния си ден. После се готвеха да отидат в Лувъра заедно, откъдето кралските мускетари щяха да ескортират Негово Величество до двореца му в Сен Жермен.
Преди няколко дни Атос посъветва Лепра да се въоръжи с търпение срещу студения, дори леко враждебен прием, който мускетарите му засвидетелстваха, когато се завърна сред тях. Според Атос повечето не му се сърдеха, че толкова често е свалял и обличал отново мантията. Трябваше да докаже верността си. Ако избягваше скандалите и въоръжените схватки, с времето всичко щеше да си дойде на мястото. Налагаше се да се откаже от прекалено големите си претенции.
Атос имаше право за най-важните неща. Междувременно Лепра си даваше ясна сметка, че начинът, по който всички го гледат, се беше променил, откакто разбраха за рансата. Тази болест измъчваше душата и плътта. В крайна сметка понякога, след десетилетия, тя бавно, но необратимо превръщаше страдащия в гротесково и всяващо ужас създание, чието деформирано тяло и изтерзано съзнание се гърчеха около последната и упорита жажда за човечност. Един от първите симптоми беше, че някои от близките, щом научаваха за болестта, започваха да виждат в болния чудовище, макар все още да не беше такова, и от този момент нататък го възприемаха през призмата на презряното обезчовечаване. От този момент той преставаше да бъде самият себе си и се превръщаше в поразен от ранса клетник.
Поразен от ранса клетник…
Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой знаеше, че е болен от ранса вече от няколко години. Но никога не беше мислил за себе си като за поразен от ранса клетник, тъй като държеше в тайна страданието си. Сега вече всеки ден погледите на околните му напомняха за състоянието му и се отвръщаха от него. Освен погледите имаше и разговори, които секваха, когато той се появеше наблизо. Също и изпълнени с неудобство жестове, съжаление, повече или по-малко дискретни прояви на враждебност в негово присъствие.
С блуждаещи в главата мисли, Лепра забеляза, че чашката му за ракия е празна.
Вече?
Имаше намерение да поръча друга, когато вратата към улицата се отвори. Обаче влезе не Атос, а двама други мускетари, които не носеха мантии, но Лепра все пак ги разпозна: Брусиер и Сардан. Мъжете на свой ред го забелязаха и Брусиер пожела да отидат другаде, но спътникът му категорично отказа.
Те седнаха край една маса.
Лепра познаваше добре само Брусиер. Сардан отскоро се беше присъединил към кралските мускетари. Никога не беше имал проблеми с първия. Затова пък вторият беше от тези, които се отнасяха зле с него и се държаха дръзко. До този момент, по съвет на Атос, Лепра предпочиташе да не обръща внимание на нападките и на дебелашките му подмятания. Но му беше все по-трудно да се прави, че не чува и не вижда. Защо Сардан се държеше по този начин? Може би изпитваше към болните от ранса презрение и омраза, както и известен страх. Може би се надяваше, като унижава прочут мускетар, да демонстрира, че е по-способен от него. Беше по-малкият син на знатен благородник и гордо носеше името си.