Най-често срещаните френски породи — Пешьор Курон и Пешьор Рай — са по-близки до Уидоумейкъра, отколкото до Йелоу Рийпърите, ако се съди по структурата на крилете и гръдната кост, която и при двете породи е във формата на кил, съединен с ключицата. Тази анатомична особеност ги прави по-полезни за получаването на куриери и леки бойци…
На кръстоски с континентални видове се дължи и съществуването на всички тежки породи, намиращи се на британска територии, от които нито една не би могла да се счита за изцяло местна. Най-вероятната причина за това е климатът — по-тежките дракони предпочитат топлото време, понеже тогава въздушните им мехове могат по-лесно да компенсират огромното им тегло. Някои предполагат, че Британските острови не могат да поддържат достатъчно големи стада, за да изхранват най-големите породи. Пробойните в подобна логика са видими в светлината на широките вариации в количеството храна, с което драконите могат да оцелеят.
Добре известен факт е, че на свобода драконите понякога ядат само веднъж на две седмици, особено през лятото, когато предпочитат да спят, а плячката им е най-угоена. Не е изненадващо тогава, че дивите дракони не доближават размерите на питомните си сродници, които са хранени дневно по няколко пъти, особено през толкова важните за растежа първи години.
Като пример можем да посочим пустинните райони на Алмерия в югоизточна Испания — дом на редки стада кози и на свирепия Кахадор Реал, частичен предшественик на нашия Копър Регал. Опитомени, представителите на тази порода достигат тегло от около двадесет и пет тона, но на свобода рядко надхвърлят десет-дванадесет тона…
Копър Регалът е най-едрата от всички познати породи, като в зряла възраст достига тегло до петдесет тона и дължина тридесет и шест метра. Оцветката им е много ярка, с отсенки от червено до жълто, като сред индивидите съществуват много вариации. Мъжкият обикновено е малко по-дребен от женската и по време на съзряването развива рогове. И двата пола притежават дълъг костен израстък по протежение на гръбнака, което ги прави особено опасни за абордаж.
Тези огромни зверове безспорно са най-големият триумф на британските развъдници — продукт на десетина поколения усилена работа и внимателно кръстосване, както и доказателство за неочакваните ползи от на пръв поглед не особено ценните чифтосвания. Роджър Бейкън пръв предлага идеята да се чифтосат женски от по-дребния вид Брайт Копър[29] с могъщия мъжки Конкистадор, дошъл в Англия като част от зестрата на Елеонора Кастилска. Макар предположенията на Бейкън да са били основани на тогавашното погрешно предположение, според което цветът е показателен за определено влияние и следователно споделеният от двете породи оранжев цвят е признак на близост, кръстоската все пак се оказала плодотворна и довела до потомци, още по-големи от баща им и по-издръжливи във въздуха.
Господин Джозая Колкуън от Глазгоу твърди, че непропорционално големият размер на въздушните мехове на Брайт Копърите спрямо структурата им е главният виновник за този успех и е сигурно, че Регалите споделят тази характеристика с прадедите си по майчина линия. Анатомичните изследвания на мосю Кювие наистина потвърждават, че титаничната маса на Регала би смазала дробовете му, ако няма нещо друго, което да ги поддържа, освен изненадващо деликатната му скелетна система.
На Британските острови не се срещат пирогенни[30] видове, при все многократните опити от страна на драконовъдите ни да породят тази тъй полезна способност, смъртоносна за корабите ни в лицето на френския Флам-дьо-Глор и испанският Флека-дел-Фуего, но местната порода Шарпспитър[31] е известна с това, че произвежда отрова, за да обездвижи плячката си. Самият Шарпспитър е твърде малък и не е способен да лети нависоко, тъй че не е подходящ за боец, ала кръстоската му с френския Оньор д’Ор, за размер, и руския Айрънуинг[32], друга отровна порода, създава няколко ценни хибрида — по-добри летци, със средни размери и с по-силна отрова.
Последвалите чифтосвания между тях, с често включване и на родителските породи, кулминират в успешното излюпване на първия дракон, който може да се нарече Лонгуинг, през периода на Хенри Седми. У тази порода отровата е толкова силна, че е по-правилно да се нарече киселина. Разяждащата й сила е толкова мощна, че може да се използва не само срещу други зверове, но и срещу цели на земята. Единствените други киселинни породи са инкската порода Копакати и японската Ка-Риу.