— Понеже никой от нас не е преминал необходимото обучение, най-справедливият начин ми се струва тегленето на жребий. Разбира се, семейните господа са извинени. Господин Полит — обърна се той към лекаря, който имаше жена и четири деца в Дарбишир, — надявам се, че ще се съгласите да изтеглите имената. Господа, всеки от вас ще си напише името на едно листче и ще го сложи в торбата.
Той откъсна частта от листа, на която бе неговото име, сгъна я и я пусна в малката торбичка.
Райли веднага пристъпи напред, а другите послушно го последваха. Под хладния взор на Лорънс Феншоу се изчерви и написа името си с трепереща ръка, докато Карвър, макар и пребледнял, свърши работата си смело. Най-накрая Батърси, за разлика от всички останали, скъса тъй невнимателно листа си, че парчето му се получи необичайно голямо. Капитанът го чу да шепне на Карвър:
— Няма ли да е славно да яздиш дракон?
Лорънс поклати глава при безразсъдството на младите. В интерес на истината обаче щеше да е по-добре да се падне някой от тях, защото приспособяването щеше да е по-лесно. При все това, ако задачата легнеше върху плещите на някое от момчетата, би му било трудно да се срещне със засегнатото семейство. Същото обаче бе валидно за всеки от присъстващите — включително и за него.
Бе направил всичко по силите си да не мисли егоистично, ала ето че сега, в решаващия момент, не можеше да потисне личните си страхове. Малкото листче хартия можеше да възвести край на кариерата му, преобръщане на живота му, позор в очите на баща му… А трябваше да мисли и за Едит Галман. Но почнеше ли да извинява хората си заради някакви неясни връзки с жени, накрая нямаше да остане никой. Във всеки случай не можеше да си представи да се извинява поради каквато и да е причина — нямаше как да накара екипажа си да го стори, а той да го избегне.
Подаде торбата на господин Полит и се помъчи да застане свободно и да изглежда необезпокоен, сключвайки ръце зад гърба си. Лекарят разтръска торбата два пъти, бръкна вътре, без да гледа, и извади малко сгънато листче. Лорънс се засрами от дълбокото облекчение, обляло го още преди да прочетат името — листчето бе сгънато един път повече от неговото.
Напрежението продължи само миг.
— Джонатан Карвър — изрече Полит. Феншоу изпусна шумно въздуха от дробовете си, Батърси въздъхна, а главата на Лорънс клюмна и той отново наруга мислено Феншоу. Карвър — толкова обещаващ морски офицер и вероятно също толкова безполезен за Корпуса…
— Е, значи така — каза капитанът, неспособен да стори нищо друго. — Господин Карвър, освободен сте от служба до излюпването. През това време ще обсъдите с господин Полит процедурата по обяздването.
— Да, сър — едва чуто промълви момчето.
— Свободни сте, господа. Господин Феншоу, останете. Господин Райли, палубата е ваша.
Райли докосна шапката си, а останалите се заредиха зад него. Феншоу стоеше вцепенен и пребледнял, стиснал ръце зад гърба си. Младежът преглътна с усилие и изпъкналата му адамова ябълка подскочи. Лорънс го остави да се поти, докато стюардът връщаше мебелировката, след което седна и впери поглед в лейтенанта от капитанското място.
— Очаквам да ми обясните какво точно имахте предвид със забележката си отпреди малко, господин Феншоу.
— О, сър, нямах нищо предвид. Само дето… нали говорят разни неща за летците, сър… — той запелтечи и млъкна под все по-войнствено проблясващите очи на Лорънс.
— Хич не ме е еня какво говорят, господин Феншоу — започна той с леден тон. — Летците на Англия са нейният щит от въздуха, както Флотът е такъв от морето, и когато постигнете половината на това, което постигат те, тогава ги критикувайте. Ще поемете смените на господин Карвър и ще вършите и неговата работа. Ромът ви е спрян за неопределено време. Съобщете на старшината. Свободен сте.
Ала въпреки думите си той започна да обикаля нервно из каютата си, след като Феншоу излезе. Строгото мъмрене бе напълно оправдано и необходимо — бе изключително недостойно от страна на младежа да говори така и да намеква, че трябва да го извинят заради потеклото му. Щом обаче се сети за погледа на Карвър и неговата саможертва, съвестта му го жегна. Облекчението не го напускаше и с всяка следваща секунда той се чувстваше все по-виновен, че осъжда момчето на съдба, която той самият бе искал да избегне.
Опита се да се успокои с това, че драконът можеше да откаже юздата на младия и неопитен Карвър. Тогава нямаше как да го обвинят, можеха да го оставят без никакви угризения и да си вземат наградата. Дори и само за разплод, драконът би помогнал много, а отнемането му от французите само по себе си бе победа. Колкото до Лорънс, той щеше да е повече от доволен от такъв развой, макар че дългът го задължаваше да направи всичко възможно това да не се случи.