— Стойте по местата си! — скастри ги Лорънс. — Господин Райли, обезопасете трюма. — Райли кимна и зае позиция пред входа, за да попречи на дракончето да влезе.
Вместо това обаче то се зае да броди из палубата. Изстрелваше тънкия си раздвоен език, докосвайки всичко около себе си, и се оглеждаше наоколо с очи, изпълнени с интелект и любопитство. Същевременно продължаваше да игнорира Карвър въпреки неколкократните опити на младежа да му привлече вниманието, като пренебрегваше и останалите офицери. Въпреки че от време на време заставаше на задните си крака, за да се вгледа по-отблизо в нечие лице, направи същото и за да разгледа макарата и висящия пясъчен часовник, който любопитно побутна.
Лорънс почувства как сърцето му се свива — никой не би могъл да го обвини, че дракончето не е показало предпочитание към някой необучен морски офицер, но ако този наистина рядък екземпляр, заловен още в черупката, бе оставен да подивее, това със сигурност би било тежко. Бяха разчитали само на общи познания, за да свършат работата си, както и на откъси от книгите на Полит и смътните спомени на лекаря за някакво излюпване, на което някога присъствал. Сега Лорънс се опасяваше, че са пропуснали някоя жизненоважна стъпка.
Във всеки случай му се стори странно това, че дракончето би трябвало да може да говори веднага след излюпването си. Не бяха открили нищо в текстовете, което да описва някакво специално подканяне или номер, за да накарат създанието да продума. Но ако бяха пропуснали нещо, вината щеше да бъде само негова и той самият нямаше да спре да се обвинява.
Офицерите и моряците усещаха как моментът отминава и започнаха да си шептят угрижено. Скоро трябваше да се откажат и да помислят как да затворят звяра, за да предотвратят отлитането му, след като го нахранят за първи път. Все още обикаляйки, дракончето мина до него. Приклекна на задните си крака и го изгледа въпросително, а Лорънс отвърна на погледа му, без да скрива тъгата и разочарованието си.
То примигна срещу него и капитанът забеляза, че очите му бяха тъмносини и с вертикални зеници. Тогава дракончето продума:
— Защо се мръщиш?
На кораба внезапно се възцари тишина и Лорънс едва се удържа да не зяпне срещу създанието. Карвър, който сигурно вече се мислеше за спасен, стоеше зад него с увиснала челюст. Изпълнените му с отчаяние очи се срещнаха с тези на капитана, но в крайна сметка младежът събра кураж и направи крачка напред, готов да заговори дракона още веднъж.
Лорънс погледна първо към новоизлюпеното създание, а после и към бледото, уплашено момче, след което си пое дълбоко въздух и отвърна:
— Извини ме, нямах подобно намерение. Името ми е Уил Лорънс. А твоето?
Никаква дисциплинираност не бе в състояние да предотврати шокирания шепот, който се понесе над палубата. Ала дракончето май не го забеляза и сякаш объркано запремята въпроса в съзнанието си. Накрая изсумтя с израз на недоволство:
— Нямам си име.
Лорънс бе прегледал книгите на Полит достатъчно подробно, за да знае как да отговори.
— А може ли аз да ти дам? — попита официално.
То — или по-скоро той, защото гласът му определено беше мъжки — го огледа още веднъж, поспря се да почеше едно на пръв поглед безупречно място на гърба си и накрая, с неубедително безразличие, му отвърна:
— Ако искаш.
Изведнъж Лорънс се оказа без никакви идеи. Въобще не бе мислил сериозно върху въпроса с обяздването, освен да се постарае то да се случи, и нямаше никаква представа какво би било подходящото име за дракон. След един кошмарен миг на паника умът му някак асоциира дракона с кораб и той изтърси: „Темерер”, мислейки за величествения линеен кораб, пуснат на вода няколко години преди това: движенията на дракончето имаха същия елегантен и плавен маниер.
Наруга се мислено, задето не бе измислил нищо предварително, но вече бе изрекъл името, а и според него то бе напълно достойно — в края на краищата бе човек на флота… Тук се спря в мислите си и се загледа в дракончето с нарастващ ужас. Разбира се, вече не беше човек на флота, не и с този дракон срещу него, и в мига, в който създанието прие юздата от ръцете му, с моряка Лорънс бе свършено.
Мъникът, очевидно неспособен да долови нищо от мислите му, попита:
— Темерер? Да. Името ми е Темерер. — Той кимна странно, при което главата му се олюля на края на дългата му шия, и каза по-настоятелно: — Гладен съм.