Новоизлюпен дракон излита веднага след като се нахрани, ако не бъде възпрян. Само ако бъде убедено да позволи да го задържат, създанието би било полезно в битка и би могло да бъде контролирано. Рабсън стоеше встрани с юздата, със зяпнала уста, и не смееше да се приближи. В крайна сметка Лорънс трябваше да го подкани с жест. Дланите му се потяха и усещаше метала и кожата си хлъзгави, когато мъжът положи юздата в ръцете му. Тогава я стисна здраво и каза, като в последния момент се сети да използва новото име:
— Темерер, би ли бил така добър да ми позволиш да ти поставя това? Така ще можем да те привържем за палубата и да ти донесем нещо за ядене.
Темерер разгледа юздата, която Лорънс му протягаше, а плоският му език се плъзна напред, за да я почувства.
— Добре — отвърна мъникът и застана в очакване. Избягвайки да мисли какво го чака след непосредствената задача, Лорънс коленичи и се засуети със закопчалките и ремъците. Като се пазеше от заострените криле, той ги нахлузи на гладкото, топло тяло.
Най-широкият ремък опасваше средната част на дракона, точно зад предните крака, и се закопчаваше под корема. Напречно на него бяха пришити други два, също доста плътни, които пресичаха двете страни на дракона и широкия му гръден кош, а после се стягаха до задните му крака и под опашката. По ремъците бяха накачени най-различни малки пръстенчета, за да може да се закопчават около краката и основата на врата и опашката и да крепят юздата на мястото й, а още няколко тънки ремъка се завързваха около гърба.
Сложната процедура по стъкмяването изискваше доста внимание, ала Лорънс бе благодарен за това, понеже можеше да се вглъби в начинанието. Докато работеше, забеляза, че люспите са изненадващо меки, и му хрумна, че металните ръбове може да предизвикат охлузвания.
— Господин Рабсън, бъдете така добър да ми донесете още малко платно. Ще увием тези закопчалки — подхвърли той през рамо.
Скоро всичко приключи, въпреки че юздата и увитите в плат закопчалки стояха грозно върху грациозното черно тяло и не му бяха много-много по мярка. Темерер обаче не се оплака — нито тогава, нито когато привързаха с верижка юздата му към един стълб, — и нетърпеливо проточи врат към легена с червено месо от прясно заклания козел, изваден по команда на Лорънс.
Драконът не ядеше деликатно. Той откъсваше големи парчета месо и ги поглъщаше целите, като пръскаше капчици кръв и месо по палубата. Явно вътрешностите особено му се услаждаха. Лорънс стоеше на известно разстояние от касапницата и наблюдаваше с удивление и прималял стомах първото хранене на мъничето. Съвсем скоро обаче Райли върна мислите му обратно към проблематичната ситуация със следния въпрос:
— Сър, да освободя ли офицерите?
Лорънс се обърна и изгледа лейтенанта си, след което очите му обходиха и захласнатите, стоящи като на тръни младши офицери. Никой не бе проговорил или помръднал от излюпването насам, което — той внезапно осъзна — се бе случило преди по-малко от половин час, съдейки по пясъчния часовник. Трудно можеше да го повярва, а още по-трудно — да приеме, че сега юздата е на мястото си… ала трудно или не, трябваше да погледне проблема в очите. Лорънс предполагаше, че би могъл да задържи ранга си, докато стигнат сушата, защото не съществуваха разпореждания за подобна ситуация. Но ако го направеше, в Мадейра почти със сигурност щяха да сложат някой нов капитан на мястото му и Райли никога нямаше да има шанса да се издигне. А и Лорънс никога повече нямаше да бъде способен да му направи услуга.
— Господин Райли, без съмнение ситуацията е смущаваща — рече той, докато се приготвяше. Нямаше намерение да провали кариерата на Райли със страхливо безучастие. — Ето защо считам, че за доброто на кораба трябва да го оставя незабавно във вашите ръце. Отсега нататък ще се наложи да отдавам значителна част от времето си на Темерер, а не мога да си позволя да раздвоявам вниманието си.
— О, сър! — промълви нещастно Райли, ала без да протестира. Изглежда идеята бе хрумнала и на него. Но съжалението му очевидно бе искрено — служеше с Лорънс от години и като негов подчинен се бе издигнал от прост младши курсант до лейтенант. Двамата бяха и приятели, и бойни другари.
— Да не се оплакваме, Том — по-тихо и не толкова формално му отвърна Лорънс и хвърли предупредителен поглед натам, където Темерер още се тъпчеше. Драконовият интелект беше загадка за хората, занимаващи се с изследването му. Нямаше представа каква част от думите му бе чул или разбрал драконът, но си помисли, че най-добре би било да избягва риска от обида. Повишавайки леко глас, той добави: