Петър Бобев
Драконът от Луалаба
1
По клокочещия талвег на мътната, набъбнала от дъждовете река се носеше един плаващ остров, по-право един чим от трева и пръст, не по-голям от двойно легло. По Луалаба често плуват такива острови, малки и големи, откъртени от бреговете.
До самия край на чима, който продължаваше да се размива от водата, лежеше по гръб човек, европеец, с накъсани дрехи, които едва се виждаха под пласта тиня.
Ранното слънце отсега жареше безмилостно. Хилядите му отблясъци трептяха по неспокойната повърхност я бодяха очите като взривове от огледални отломки. Бреговете, стръмни и подронени, армирани от жилавите коренаци на пищната растителност, едва прозираха зад сребристото було на водните изпарения, които придаваха на цялата околност приказен вид, превръщаха света в някакъв мираж; недействителен и измамен.
Във въздуха се виеха орляк лешояди и марабу, но все не се решаваха да се спуснат долу, при сигурната си плячка. Снижаваха спиралите и и ха-ха да кацнат, после отново извиваха нагоре.
Съвсем наблизо се подаде уродливата муцуна на крокодил, подхвърли във въздуха уловената риба, за да падне в устата с главата напред, и безшумно изчезна.
Пасли цяла нощ нейде наблизо, стадо хипопотами нагази във водата. Подплашени от шумното им пръхтене, препичащите се на брега крокодили пропълзяха до реката и потънаха в дълбочините. Крокодиловите стражи, които бяха стояли по гърбовете им, се разлетяха с крясък.
Плаващият чим продължаваше да се носи безволно по течението, а проснатият върху него човек лежеше все тъй неподвижен като безжизнен труп.
Неочаквано от зеленината на брега се подаде друг човек, европеец, който скочи в оставеното до брега кану и се спусна да догони поклащащото се от течението късче суша. Настигна го скоро, привърза кануто за един корен и с голям труд успя да отърколи в лодката си човешкия труп. Пипна гърдите му. Беше жив, макар и в безсъзнание. Дишаше.
Спасителят плисна шепа вода върху лицето му, поне да отмие калта. Нещастникът полуотвори очи, но отново изнемощен, с отпуснати клепачи. Всъщност човек ли беше това или силует, облечен в кожа? Прошарена, небръсната отдавна брада окръжаваше изпитото му восъчно лице. Устата дишаше полуотворена. Гърдите му под разкъсаната риза се надигаха и спадаха в неравен ускорен ритъм.
Гребецът докара лодката до брега, пое спасения и го изнесе на сушата. Колко беше лек! Като дете! Стопен.
Под краката му се разскачаха гигантски жаби, разпълзяха се костенурки. Водни змии нагънаха телата си към реката. Плъзнали по седефените си пътеки, изпокриха рогата си едри като юмруци охлюви.
Чак сега спасителят се поколеба. Впрочем за какъв дявол свърши тая глупост? Зигфрид Ерлих, сержантът от SS, наемникът от Алжир, от Диен-Биен-Фу и Катанга — благодетел! Та той почти беше забравил, че човек може да помага на друг човек, и то не на приятел, не по служба, а на някакъв непознат, на чужденец. Защо го извади на брега? Ами ако вземе да умре? Как ще се оправя после? Ще се домъкнат разни, ще почнат да подпитват. Какво ще им отговаря тогава Зигфрид Ерлих? Как ще им обясни какъв е и защо се е сврял в тая затънтена плантация? Белите се завират в такива пущинаци само за много пари. А от маслената палма не се правят пари. Ще мълчи ли старият негър, притежателят на плантацията, вуйчото на Жозеф. Жозеф не беше негър, а мулат. От бял баща и черна майка. Дали няма да се разприказват и чернокожите работници? Те мразят еднакво и белите, и мулатите. Все някой може да се е досетил какви са били преди това двамата ловци, които уж бяха дошли да очистят околността от навъдилите си леопарди. Не само тук се криеха разгонените катангски жандармеристи, не само тук чакаха да дойде пак времето им.
Болният раздвижи устни:
— Остави ме… На земята…
Зигфрид го положи върху тревата, загледа го с очакване.
Нещастникът се опита да вдигне ръка, ала не намери сили да я удържи и тя падна на гърдите му. Страшна, изсушена ръка, сякаш самата смърт! Зигфрид отдавна не беше виждал такава ръка — от времето, когато беше надзирател в лагера Маутхаузен.
— Не ме носи другаде — промълви непознатият. — Тук ще умра.
„Добре се нареди! — изруга се на ум Зигфрид. — Ами не е ли по-добре да догониш с лодката плаващия остров и да оставиш тоя смъртник там, откъдето го взе… Сам да се оправя.“
— Чуй ме! — пошепна човекът. — Преди да умра… Аз бях там… В Огнената пещера… При златото…
Немецът зяпна от изненада. Наведе се, превърнат в слух.