Никой не знае как ще постъпи лъвът в следния миг. Така и сега. Обикновено Шейтан се упътваше право към месото пред клетките с кинокамерите, където го очакваше с ласото Анри. Този път обаче му хрумна друго. Свърна встрани и се втурна право към оградата. Стори му се, че тъкмо сега би могъл да избяга.
Анри прецени бързо. Ако го изпуснеше, загубата щеше да бъде за негова сметка. А такъв хубавец струва скъпо.
Шейтан достигна телената ограда, запълзя нагоре по стълба. Изкатери се на върха, опита да се прехвърли навън. Но човекът го настигна, хвана го за опашката и, го задърпа назад. Понеже стълбът беше много гладък, лъвските нокти не устояха. Анри успя да го задържи, докато тичаха помощниците му и омотаха в ласата си царя на зверовете.
Гостите изпаднаха във възторг. Радваше се и Анри. Но ведно с доволството в душата му отново се промъкна същата мисъл, която напоследък често го спохождаше: Е, добре! И сега се отърва! А следния път?
Без да отговори на поздравленията, с които го обсипаха възхитените оператори, той се прибра в бънгалото да дезинфекцира драскотините от лъвските нокти.
В стаята му влезе прислужникът.
— Бвана, търси те един негър.
— Да почака!
Прислужникът се доизказа:
— Болен. Носи вест от баща ти.
Анри Льоблан извика от изненада:
— От баща ми! Къде е?
— При слугите.
Ловецът го последва с бързи крачки, превари го, затича. На няколко скока влетя в стаята.
Върху нара лежеше чернокож човек, изтощен, отпаднал, с полуотворена задъхана уста. Бедрото му беше омотано в мръсна превръзка, пропита с кръв. В очите му гореше трескав огън.
— Ти ли си белият бвана с четирите очи?
— Да! — пристъпи нетърпеливо Анри. — Разправяй!
— Анри Льоблан ли се казваш, бвана?
— Да, да! Разправяй!
— Ей сега!
Негърът се отпусна назад, изтощен от преживяното, затвори очи.
Анри стоеше над него, затаил дъх.
— Къде е баща ми?
— Той умря! — отвърна раненият.
— Умря!
Анри почувствува как някаква ръбеста буца от мъка и безнадеждност раздра гърлото му.
— Умря!
Негърът добави шепнешком:
— Нека всички излязат… Само ти остани!
Анри направи знак с очи и работниците мълчаливо напуснаха стаята.
— Слушай, бвана! — заговори раненият, когато и последният човек излезе. — Моето име е Лумба. Отдалеч. От плантацията на черния бвана Мапунда. Този ден Лумба излезе към реката. Търсеше кола. Негрите обичат орехите кола. Дъвчат ги. Кола дава сила. Лумба гледа. На пътеката човек… Умрял… Не… Не е умрял… Мърда устни… Иска да говори… Лумба сяда до него… Кажи, бвана… Болният бвана казва: Тоз бвана Зигфрид лош. Взе книгата, на която е написан пътят, открадна я… Пътят за жълтия камък… „Иди, казва, намери моя син Анри Льоблан“…
— Злато! — възкликна Анри.
Негърът продължи:
— Тъй казва баща ти: „Обади му пътя за жълтия камък! Да превари крадеца!“
Анри запита бързо:
— А после? Какво стана с баща ми?
— Чакай! — въздъхна болният. — Поред! Да иде, казва, синът ми там, под старата сейба, дето убихме белия носорог. Оттам почва река с много блата. Да тръгне към Рувензори. Ще стигне Огнената пещера. Пещера от жълт камък, сред езерото… И да се пази… Много да се пази…
— От какво? — запита Анри.
— Не каза… Дойде бвана Зигфрид заедно с бвана Жозеф… Лумба побягна… Чу гърмеж… После куршумът ухапа бедрото на Лумба… Лумба напъха в раната целебна трева… Влезе в реката… В реката следи не остават… Хвана се за един клон и все по дърветата стигна назад до пътеката…
— А баща ми? Баща ми?
— Двамата го мушнаха с ножа… После го заровиха край пътеката… Лумба каза всичко… Изпълни обещанието си… Вече може да умре…
— Няма да умреш! — прекъсна го Анри. — Ще те заведа, в болницата.
Даде му две таблетки сулфамид против инфекцията, излезе, приготви джипа си, после заедно с прислужника натовари ранения в колата и подкара към болницата.
Асфалтовата лента на шосето летеше под колелата, а отзад, на седалката, раненият пъшкаше при всяко друсване. Често трябваше да спират, докато се източи пресяклото пътя им стадо зебри, антилопи или щрауси.
Със стиснати зъби и овлажнели очи Анри въртеше уморено волана. А мъката се надигаше в гърдите му, задавяше го. Злочестият му баща! Колко скъпо плати лекомислието си! Игра на карти. Загуби. После го измамиха с продажбата на златния периметър. Добър беше човекът, наивен. Не се досети, че мошениците може да са стреляли в скалата със сачми от златен пясък, че може да са го „посолили“, та да заприлича на самородно злато. Проигра плантацията си. Защо проигра така и живота си? И сега гниеше някъде, край някаква пътека, без кръст, без цветя, без знак.