Той се обърна:
— От какво беше болен баща ми? Ранен или що?
— Не! — изпъшка от друсането негърът… — От друго… Тъй каза той — проклятие…
— Какво проклятие?
— Лумба не знае. Не разбира. Старият каза само туй: „Анри да се пази!“ От какво? Не каза…
Анри Льоблан намали скоростта и спря пред болницата. Санитарите внесоха болния на носилка. След малко лекарят излезе да съобщи, че са взети всички мерки и раненият е вън от опасност.
Доволен, Анри тръгна обратно. След половин час намали ход. Насред пътя лежаха две лъвици и един лъв. Той отби настрана през полето и ги заобиколи. Нямаше смисъл да ги дразни.
Когато пристигна във фермата, Анри се прибра направо в стаята си. Забрави да пусне вентилатора, забрави да се окъпе, а отвори шкафа си и измъкна една пожълтяла библия. Отвори я там, където бе сложил последното писмо от баща си, и препречете отново познатия текст, отбелязан с нервния почерк на стария Льоблан.
„Цар Соломон построил кораби в Езион Хебера, около Елота, на брега на Червено море, в земята на идумедеите. И цар Хирам изпратил на тези кораби заедно с робите на Соломон своите роби, опитни мореплаватели. Те отишли в Офир и там натоварили четиристотин и двадесет таланта злато, което отнесли на цар Соломона. Корабите на Хирам, които докарали златото от Офир, докарали все от Офир много сандалово дърво и скъпоценни камъни. Царят направил от сандалово дърво стълбове в дома господен и в царския дворец, а така също арфи и псалтири за певците. А царят имал кораби от Тартиш заедно с корабите на Хирам. Един път в три години отивали корабите му и донасяли злато и сребро, слонова кост, маймуни и роби.“
После разгъна писмото. Получил го бе неотдавна, преди три месеца, но от многократно прелистване то се бе измачкало, бе пожълтяло.
Анри го зачете отново.
„Когато имаш дете, ти си длъжен да обезпечиш живота му. Моят баща изпълни дълга си. Но аз сгреших. Ако знаеш колко мъки съм изживял, колко угризения… Би ми простил… Не би ме съдил тъй жестоко… Но аз няма да си простя, че те оставям беден… Аз самият се осъждам не по-малко строго…
Тръгвам в една експедиция, пълна с неизвестност. Ще се върна ли? Не знам. Никой не знае. Но трябва! Нямам друг изход. Трябва да осигуря бъдещето ти, да те измъкна от тази ферма, където всеки ден излагаш напразно живота си. Ако се върна, то ще се върна богат, приказно богат, за да бъдеш ти богат, безгрижен, осигурен. Ако загина, не тъжи. Получих това, което заслужавам. Но не кори много жестоко баща си, нещастния, злополучен картоиграч…
И все пак надявам се да успея. Проучил съм всичко — легенди, разкази на пътешественици, слухове, мъгливите подмятания на туземците. Смятам, че нямам грешка.
Не казвай никому! Знай само ти! Ще диря злато. Планина от злато. Ще диря неизчерпаемия рудник на цар Соломон.
Че е съществувала страната Офир, е вярно. Вярно е също, че е била богата със злато, сребро, слонова кост, скъпоценни камъни и роби. Не е известно само къде се намира. Едни я търсят в Индия, други в Оман, трети на Мадагаскар. На Мадагаскар решително не може. Веднага отпада. Там няма слонове, няма слонова кост. В Индия също не може. В двора на цар Соломон е нямало роби индуси. Най-много скъпоценни камъни, диаманти има в Африка. Освен това всички забравят една подробност, най-важната подробност. Три години са се бавили корабите, докато се върнат. Никое морско плаване до Индия или до Мадагаскар не е продължавало толкова време. Тогава? Тогава, освен по море богатствата са били пренасяни и по суша. Кой е класическият път за сърцето на Африка? От Дар-ес-Салам на запад… Оттам по същия древен път са минавали и арабските роботърговци.
Свързах всичко в едно. Убеден съм, че Офир е тук някъде. Тръгвам с двадесет отчаяни, но смели мъже. Или ще се върнем богати като Соломон, или няма да чуете нищо повече за нас.
Не ти казвам къде се отправяме, за да не се опиташ да ме върнеш. Защото за мен вече няма връщане.
Сбогом, сине!“
Анри сгъна писмото. Сложи го грижливо в шкафа.
Досега беше смятал всичко написано за празна измислица, тежка мания на отчаяния му баща. Смяташе, че нещастникът беше избрал едно по-мъжествено, романтично самоубийство. Защото въпреки всичко той беше мъж, и то горд мъж.