Анри не вярваше в никакви фантастични съкровища.
Но сега? Сега беше друго. Соломонови или не, златните рудници съществуваха. Баща му не лъжеше. Съществуваха, пазени от свръхчовешка опасност, която беше погубила толкова дръзки мъже като баща му, като другарите му.
Анри се изправи. Там, където баща му бе загубил, синът трябваше да успее.
4
Рудахигва беше вожд, мвами. Не всеки става вожд. Нужна е смелост, много смелост. Само вождът носи пояс от леопард. Но тоя пояс е свлечен от гърба на леопард, когото той сам, без ничия помощ, е убил в единоборство.
Рудахигва беше силен. Единствен в цялото племе Рудахигва се е борил с горския човек — горилата, и го е убил. Сам. А горилата е по-страшна от леопарда, от носорога, от бивола дори.
Рудахигва тачеше заветите на дедите. Не бе пуснал никой чужденец да излезе жив от неговата страна, за да разправи за жълтия камък, за да домъкне пълчища бели хора, които полудяват, щом зърнат жълтия камък, сякаш са изпили цяла кратуна бананово вино, което племето му нарича „леопардово мляко“.
Рудахигва беше бдителен. Неговите воини пазеха зорко границите на страната и техните звънки тамтами, окачени по високите дървета, му съобщаваха за всичко, което ставаше край тях.
Сега Рудахигва стоеше пред своята инзу, кръгла колиба от тръстика, и слушаше гласа на тамтамите, който прелиташе на неравни вълни над гората. Повече от час ги слушаше, още оттогава, когато ревящата птица кацна на поляната.
Верните дървени барабани докладваха за всичко, разправяха му подробно, сякаш той самият беше там и гледаше със собствените си очи.
Рудахигва знаеше, че от корема на металната птица бяха излезли млада бяла жена, стар бял мъж и един чернокож, облечен като белите. Значи също враг.
Законът повелява всеки враг да бъде убит. Но тези бяха дошли с жена. А когато врагът идва с жена, не е враг. На война не се ходи с жени. Досега тук бяха достигали само мъже, които опитваха с оръжие да се доберат до Огнената пещера. Ако не ги избиеше на идване, Рудахигва ги изчакваше, за да ги изтреби до крак на връщане. Защото тогава те си отиваха болни, останали без сили. Типу Тип от Огнената пещера не прощаваше. Пазеше богатствата си.
Рудахигва беше смутен. По нещо тези, новите, не приличаха на другите, които бяха нахлували във владенията му. Да ги убие ли? Да убие ли чужденците, които идват с жена? Или пък това бе някоя нова подлост, ново коварство на белите дяволи?
Тамтамите му бяха съобщили, че идва и Типу Тип. Чули гласа му. А всеки жив човек при този глас ляга по очи, не се движи, не поглежда. Който види Типу Тип начаса отива в Страната на големия сън. А никой не иска толкова рано да иде там. Има време.
Когато заглъхнал ревът на Типу Тип, скритите воини на Рудахигва видели само двамата мъже, белия и черния. Без бялата жена. Типу Тип я отвлякъл със себе си.
Барабаните питаха настойчиво:
— Какво да правим с пленниците?
Рудахигва се обърна към боеца, който стоеше коленичил пред петметровия тамтам до колибата под палмовия навес.
— Да ги доведат живи! Мвами Рудахигва ще ги разпита.
Воинът заудря с ротанговите палки кънтящия дървен цилиндър. По-надясно, по-наляво! С по-ниски тонове, с по-високи! По-бързо, по-бавно! Звуците полетяха над листния покрив и предадоха заповедта на вожда.
От далечината долетя краткият отговор:
— Бойците на Рудахигва водят пленниците.
След половин час черните гиганти с Наумов и Манзилала влязоха в селището. Вождът ги посрещна седнал пред своята инзу, обграден от старейшините и най-смелите ловци. За отлика от вожда си те бяха препасали около бедрата си кожи от генета. В косите им стърчаха забити пера от птица носорог, на гърдите им се белееха огърлици от крокодилови зъби. Мълчаха с безстрастни изрази, стиснали копията и щитовете си.
Макар и зашеметен от тревога, Наумов успя да разгледа селото, в което беше попаднал. Голямо село от стотина хижи, оградено с набити в земята слонски бивни, зад които се издигаше гора от маслени палми и храсти кола. По пътеката между жилищата се бяха подредили в мълчалив шпалир жените, зад които надзъртаха страхливо децата. Пред една колиба женско шимпанзе люлееше чернокожо бебе. Наумов беше слушал за това, но сега го виждаше за пръв път — шимпанзе бавачка. Разправят, че африканките поверявали спокойно децата си на маймуни, които се оказвали много грижливи бавачки, по-грижливи от истинските майки.