Внезапно главатарят се обърна към Манзилала:
— Чуваш ли поне ти, продажнико? Не разбираш ли гласа на джунглата? Родният глас! Непонятен ли ти е?
Смазан под яростния поглед на великана, Манзилала се сви още повече.
Рудахигва добави:
— Тамтамите разказват. Типу Тип минава през гората. Реве. Всичко живо бяга от неговия път. Моите воини затварят очи, за да не го видят. Но чуват рева му. Типу Тип бърза назад към Вонещата вода.
Наумов запита нетърпеливо:
— А дъщеря ми? Къде е тя?
— Типу Тип я носи към Вонещата вода — отвърна черният гигант.
Когато чу отговора му, Наумов извика:
— Вожде, моля те! Пусни ме! Да настигна тоя Типу Тип! Който и да бъде. Да спася детето си…
Без да се обърне, Рудахигва каза:
— Никой не може да го настигне. Никой не може да върне това, което Типу Тип е взел. Той не е човек. Той е дух, лош дух, най-лошият дух.
Наумов възрази живо:
— Ние не се боим от духове. Само ме пусни!
Но Рудахигва отново направи знак с ръка, знак за тишина.
— Из гората броди носорог кали. Зло животно. Само носорог кали не се бои от Типу Тип. Носорогът е прогонил бойците ми. Изгубили са Типу Тип. Гората вече е тиха. Няма носорог кали, няма Типу Тип.
Наумов промълви тихо:
— Вожде, имаш ли дете?
Рудахигва отговори:
— Имам.
— Какво би правил ти, ако някой отвлече детето ти?
— Рудахигва е мъж — отвърна надменно гигантът. — Той няма да позволи да отвлекат детето му.
После добави:
— И друго. Рудахигва не е на чужда земя. Рудахигва пази земята на дедите. А вие? Какво дирехте в страната на Рудахигва?
Наумов отговори:
— Търсим животни.
— Ловци значи. А знаете ли, че почтеният ловец не навлиза в ловния район на съседа си?
— Но ние не убиваме животните.
— Защо ви са тогава?
— Заради образите им. Вземаме образите им.
— Значи магьосници! Правите магии, та да изчезне дивечът ни!
След кратко замисляне Наумов отговори:
— Може би си прав. Ние сме магьосници. Но за добро. Не да изчезне, а да се намножи дивечът.
Далечен тамтам отново запълни простора с дивия си ритъм.
— Моите хора са намерили дъщеря ти — съобщи равнодушно Рудахигва.
После се обърна към барабанчика си:
— Да я донесат тук!
Естественикът пристъпи напред, разтреперан от вълнение.
— Ти си добър човек, вожде. Благодаря ти!
Гигантът го изгледа студено.
— Тя ще дойде тук, за да умре с вас.
Наумов пребледня.
— Да умре! Защо? Какво сме ти сторили?
Рудахигва помълча, заслушан в нестихващия бумтеж на дървените барабани. После каза:
— Рудахигва знае защо белите дяволи идват в неговата страна. Идват за Огнената пещера.
Наумов вдигна рамене в недоумение.
— Дори не съм слушал името й.
Сякаш не го чул, вождът добави:
— Богатството на Типу Тип води белите насам, както вонята на леш примамва хиените. Затова народът на Рудахигва изтребва хиените.
Наумов заговори разгорещено:
— Не търся богатства! Искам да ни пуснеш, за да си върнем там, отдето сме дошли. Да се върнем с детето. Дъщеря ми е най-голямото ми богатство.
Великанът го изгледа мълчаливо. После вдигна ръка. Пазачите се нахвърлиха мигновено върху пленниците си, свалиха ги на земята, свързаха им и краката и ги отнесоха в най-близката хижа, където ги захвърлиха на глинения под, а пред входа поставиха двама пазачи.
Тогава селото оживя. Жените и децата, които се бяха скрили из колибите си додето траеше разпитът, изпълниха улиците с шумна глъчка. Подтисканото любопитство най-сетне се отприщи. Всички разговаряха възбудено, обсъждаха събитието, препираха се тревожни, неспокойни.
А тътенът не пресекваше. Селото не прекъсваше връзката със своите жители. Макар и пръснати в дивия лес, всеки от тях се чувствуваше свързан с племето. Този див бумтеж, който за всеки от тях издаваше връзката му с цялото, който му показваше, че не е сам, а сред своите близки, за двамата обречени означаваше само едно — враждебна, смъртна закана.
— Кой е Типу Тип? — запита Наумов, ала другарят му не отговори. Лежеше, захлупен по очи, и дишаше тежко.
Естественикът не го закачи повече. Разбираше го. Съчувствуваше му. Знаеше какво става с човек, когато се срещне за пръв път със суровия закон на джунглата. Наумов беше европеец, гост в тая страна, но я познаваше по-добре от Манзилала, от нейния роден син. Наумов вече две години кръстосваше джунглите, а Манзилала, градски жител, прекарал детството си в столицата Леополдвил и свършил авиационно училище в Белгия, за пръв път попадаше в сърцето на своята родина. Той може би не беше страхлив по душа. Страхливец не става летец, но сега беше друго. И най-смелият не устоява пред непознатата опасност. Преди много години, през войната, при една бомбардировка на София Наумов беше попаднал в скривалището заедно с един летец. Тогава се учуди много, като го видя как трепере. След отбоя летецът обясни виновно: „Щом като видях какво изживявате вие долу, съм готов да се откажа от ордена си за храброст. Може би не вярвате, но имам. Разбрах, горе е по-лесно. Имаш самолет, картечница, оръдие. Можеш да се защищаваш. Или ти, или той? Наравно. А тук? Тук стоиш като агне в кланица. И чакаш. Ще те улучи ли или няма да те улучи? Поне един пистолет да имаш, дето се вика, един камък, та да го метнеш нагоре. А то… Пълна безпомощност, то е най-страшното…“