Така и сега. Пълна безпомощност. И също такава непозната опасност…
Внезапно плисна дъждът, връхлетя ненадейно както обикновено. Затрещя. Тамтамите заглъхнаха, изчезнаха. Водните капки заплющяха по покрива. Сякаш бяха попаднали в каменотрошачка. Пред входа трептяха като стъклени ресни дъждовните струи. На сушина в хижата нахълтаха безброй гадини: скорпиони, огромни стоноги, бръмбари, едри паяци.
Наумов се озърна. В романите при такива случаи винаги се оказва под ръка я нож, я остър камък, я някой услужлив пазач, недоволен от главатаря. В романите. В действителност колибата беше съвсем пуста. Нищо, с което да претрие въжетата от рафия, омотани около китките и около глезените му.
А трябваше. Животът им наистина се намираше в опасност. Бяха попаднали в друг свят — суров, безпощаден, чужд, който въобще не искаше, а и да искаше, не можеше да ги разбере. Добре или зле, той поне беше изживял донякъде живота си… Но Люба, Люба! Затова ли я доведе тук, да й покаже други страни, други хора, други нрави. Да разшири мирогледа й? Какво да стори, за да я спаси? Нямаше право да очаква бездеен решението на дивия гигант.
— Манзилала, опитай да прегризеш със зъби вървите на ръцете ми!
В неволята беше преминал на „ти“, забравил чувствителността на африканците към изискванията на етикета. Манзилала, който също ги беше забравил, се превъртя на една страна и запълзя към него.
В този миг едно копие се заби точно между двамата. Пазачът предупреждаваше, подозрял, че кроят нещо. Манзилала се отърколи начаса назад.
Дъждът престана тъкмо пред свечеряване. Облаците се изтеглиха нанякъде, а на мястото им останаха да сияят златните повлекла на перестите облаци. Късчето небе, което прозираше през отвора на колибата, изсивя, пожълтя, след това кипна в някаква кървава пяна.
Омокрените покриви задимиха с розова пара, сякаш в следния миг щяха да пламнат. Топла мъгла се запровира под гигантските дървета. Заквакаха жаби, зацвърчаха цикади, разприказваха се маймуни. Тамтамите отново подеха подлудяващия си ритъм.
Тогава настъпи нощта. Притъмня. Заплашителни сенки проточиха от шубраците черните си пипала. Залезът продължи да тлее още няколко минути, после изведнъж угасна. От мътнотеменужено, бродирано със златните пера на облачните слоеве, небето преля в тъмно индиго. Накацаха и звездите, ярки и светли, и тъй близки, сякаш, ако се изкатериш до върховете на палмите, ще ги достигнеш.
Селото притихна. От това шумът на джунглата стана още по-отчетлив. Всички обитатели искаха да заявят, че съществуват. Те цвърчаха, бръмчаха, пръхтяха, крещяха, виеха, лаеха — наблизо и отдалеч, едните забързани да се скрият в леговищата си за през нощта, а другите тъкмо сега тръгнали на лов. Над върхарите прелитаха едри сови. Летящи катерички скимтяха: О, о, о! Долитаха жалните стонове на дамана. Наблизо шумолеше с иглите си бодливо свинче. Отнякъде изплуваха цял облак светулки, завъртяха се, замрежиха света в огнената плетеница на вихрената си игра. Толкова много — сякаш от звездното небе валеше тих огнен сняг.
После настъпи тишината. Целият свят се умълча. Само изрядко някой едър хищник дръзваше да издаде присъствието си със сподавено изръмжаване. Слабите, както навсякъде, мълчаха.
Луната, призрачно синя, простря над затаения свят светлата си мрежа, която заблестя с искрите на брилянта в неоцедените дъждовни капки по листата.
— Манзилала, трябва да измислим нещо! Или да избягаме, или да убедим великана, че не сме врагове.