— Не може! — промълви унило негърът. — Няма спасение! Чувал съм за такива племена. Никого не пускат, убиват всеки чужденец.
— Но аз не мога да стоя бездеен! Не съм свикнал така! Ще се боря! От всяко положение има изход.
— Тъй било писано! — въздъхна Манзилала.
— Остави тази философия на слабите! — сопна се Наумов. — Научил си я от мисионерите.
Манзилала мълчеше. Така беше с него, с хилядите млади конгоанци. Гордееха се с културата си и в същото време се срамуваха, задето я бяха получили от колонизаторите.
После пошепна тихо:
— Ех, ако беше тук самолетът ми! Защо? Защо го напуснахме?
В селото се чу нова глъчка. Хората пак наизлязоха от хижите си и се стекоха към входа на селището, до оградата от слонски бивни. Наумов се надигна. Видя, че се задава голяма група бойци с факли в ръце, размахали копия и щитове.
И сред тях…
— Люба! — извика той.
Девойката, преуморена от тревогите и дългия път, подобна на дете сред гигантския си ескорт, се обърна.
— Татко! Къде си?
— Тук! Вързан. В колибата, пред която стоят двама пазачи.
Люба се спусна нататък, но охраната я настигна бързо. Преди да я дръпнат назад, тя видя как пазачите на баща й влязоха вътре и запушиха устата му с трева.
Люба се дърпаше, риташе, хапеше. После разбра! Глупаво! Така няма да помогне. Само ще навреди. Затова се примири. Остави се да я издърпат назад.
Пазачите я отведоха в съседната хижа и я блъснаха вътре. Не я вързаха. Тя се надигна на лакът. Сега можеше да обмисли спокойно какво да прави. Още по-добре, че не й взеха револвера. Дали не го бяха забелязали или не знаеха предназначението му, а може би не допускаха, че жена ще носи оръжие.
Тя се изправи и пристъпи към изхода. В този миг четири ръце я дръпнаха назад в тъмнината. Девойката викна от уплаха. Обърна се. Две стари негърки, на които достигаше едва до гърдите, я вмъкнаха във вътрешността на хижата.
— Не може! — закани се едната, после отново седна до другарката си.
Ясно че не може — помисли си Люба. — Тъй не може. А трябва да измисли нещо, някакъв по-разумен план да не събужда напразно подозренията им. Когато започне да го изведе докрай. Пистолетът на кръста й даваше сила, повече увереност. Не трябваше да проиграе глупаво случая. От нея сега зависеше всичко — не само нейното спасение, но и животът на баща й.
Смазана от умора, тя неволно се унесе.
Всъщност какво бе станало?
Люба помнеше само, че тъкмо когато насочваше камерата към окапи, нещо я бе ударило в тила. И толкова! Когато се бе свестила, бе разбрала, че някакъв силен мъж я носи на гръб… После пак бе загубила съзнание…
Девойката трепна. Спомни си изведнъж. Ръката, която я стискаше, беше бяла. Бял мъж я беше отвлякъл. Силен бял мъж. Бял дивак… Тарзан — каква нелепост! Или пък — кошмар! Тежък кошмар!
Когато се бе свестила повторно, тя се бе видяла легнала на земята, оградена от десетина черни великани, които пристъпваха към нея с насочени копия. Искаше, а не можеше да стане. Лежеше и гледаше в полусън. После те я бяха вдигнали и понесли на ръце.
И ето сега — селото, хижата, баща й вързан, със запушена уста.
Люба се обърна към пазачките си на езика кингвана:
— Защо ни измъчвате? Какво ще ни правите?
Двете старици зашушукаха нещо, после едната отговори:
— Мвами Рудахигва отиде при Извора на мъдростта. Изворът на мъдростта ще реши.
— Какъв извор?
— Той е човек, стар, най-старият в племето. Родил се е преди всички и ще умре след всички. Видял много, знае много. Мвами Рудахигва е ръката, Изворът на мъдростта — главата. Каквото реши той…
Тогава се чу писък. После се дигна страшна глъчка. Завикаха мъже, разпищяха се жени и деца. Двете негърки хлътнаха в дъното на колибата.
— Пантера! — зафъфлиха те. — Черният ужас!
Люба не се колеба дълго. Не биваше да пропусне случая. С няколко скока изтича до хижата на баща си, без някой да я спре. Пътем измъкна пистолета, дръпна предпазителя, готова на всичко.
Внезапно някакво безшумно тяло, като сянка, пресече пътя й.
Пантерата!
Поддала се на първия порив, девойката натисна спусъка. Чу се трясък. Зверът пусна плячката си, за да се метне срещу неочаквания нападател. Люба отскочи и стреля повторно. Трети, четвърти, пети изстрел! Изпразни пълнителя. В същия миг с последен рев хищникът се строполи на земята.
А Люба продължаваше да стои, стиснала празния пистолет, още неопомнила се от последното преживяване на този тежък ден. Ватусите я заобиколиха, заговориха възбудено вкупом. Една жена се хвърли върху проснатото детско тяло, прегърна го и го отнесе в някаква колиба.