Той също седна. Запали цигара. Това чакане почна да му додява съвсем. Да седи! Когато му предстои такава важна работа! Да чака! И то кого? Някакви си получовеци-полумаймуни! Да зависи от благоволението! Пфу!
Пред тях шумеше, разлюляна от тихия вятър гигант ската слонска трева. Тя не служи за храна на слоновете. Това беше известно и на Зигфрид, и на Жозеф. Наричат я така заради ръста й. Прилича не на трева, а на гъсто засята царевица.
В далечината се зеленееха две чадърести акации, сплели в едно гъстите си корони. Всъщност не. Когато насочи натам далекогледа си, Зигфрид позна в едното стъбло дългия врат на почиваща жирафа.
Внезапно жирафата се разтревожи, почна да подскача, да се мята, да рита. Върху гърба й се мярна някакво жълто тяло, но не успя да се задържи, а се свлече назад по полегатата й крупа. В следния миг, подхванат от силните жирафски копита, лъвът излетя във въздуха и се простря сред тревата. Зигфрид спря върху него далекогледа си. Зверът не шавваше. Беше мъртъв. Не бе преценил силите си. Тъй е тук, в това царство на грубата сила, на коварството, на острите нокти и отровните зъби. Който не може да измерва силите си, загива…
Когато отново погледна към акацията, немецът не видя повече жирафата. Тя бе побягнала по-далеч от жертвата си. А върху трупа се бяха нагласили вече орляк марабу, които чакаха да дойдат лешоядите, за да им накъсат царствената плячка.
Нещо тупна по гърба на Жозеф. Някакъв гнил плод се размаза в кално петно върху чистата му риза. Мулатът изруга гласно. На десетина метра височина върху един наведен клон в окрайнината на гората подскачаше шимпанзе, като се друсаше от възторг, че го е улучило. После, все тъй радостно възбудено, се спусна по една лиана, прехвърли се на друга, на трета, като правеше огромни скокове във въздуха, и изчезна в листака.
Мулатът свали ризата си и извади от сандъка друга. Не понасяше никакво петънце. Нагласи и вратовръзката. Чак тогава запуши.
Зигфрид го изгледа съчувствено. В тоя задух — и вратовръзка. Конте! И едър, силен, хубав — колкото хубав може да бъде един мулат, като хубаво животно! Жалко, че трябва да умре! Жалко, че трябва да умрат и десетте негри, които беше повел със себе си с щедри обещания! Такъв им бил късметът! Ако не те — други. Нали все някои трябва да влязат в Огнената пещера, да поемат върху си проклятието и да изнесат златото, което ще принадлежи на Зигфрид Ерлих!
Напреде му застана първият пигмей. Стреснат от внезапната му поява, немецът едва се удържа да не извади револвера.
Проклети маймуни! — изруга той мислено. — Никой не умее да се прокрадва през гората по-тихо. Даже пантерата понякога изшумолява. А тия — като привидения.
След това изскочи вторият, третият, четвъртият — цялата орда, все такива ниски, до кръста му, подобни на човешки карикатури, като маскирани момченца с брадати глави. А най-отпред — един сух, дългорък момчурляк с издут корем и къдрава бяла брада. Те го гледаха смутено и се усмихваха добродушно. Това ли са те, страшилищата на Стенли? — помисли си Зигфрид, като гледаше кривите им крачета и малките лъкчета в ръцете, подобни на детски играчки. После стана и за запознаване даде всекиму по пакет тютюн. Надолу, по реката, носачите — банту и пигмеи, предпочитаха парите, бяха опознали силата им, но тук, в тоя пущинак, все още действуваше законът на размяната.
Момчурлякът с бялата брада протегна ръка.
— Херафу иска сол! И другарите на Херафу искат сол!
Жозеф им насипа по щипка сол. Всеки пигмей посоли тютюна си и почна да го дъвче с видимо удоволствие.
Преговорите, след такава подготовка, привършиха скоро. Пигмеите се съгласиха да отнесат багажа до страната на великаните, срещу което трябваше да получат още по един пакет тютюн и по един нож. Предвкусващи богатото възнаграждение, те вдигнаха товарите върху главите си и навлязоха в пътеката тунел.
Отгоре, от листата, се сипеше дъжд от водни капки — вечен, непресекващ дъжд, който барабанеше монотонно по плитката настилка от окапала шума. Дърветата тук не могат да изпаряват всмукнатата от корените вода, а я изливат обратно направо от листата. Затова пътешествениците я наричат гора сюнгер. И наистина, ако някоя гигантска ръка я стисне, ще рукнат порои като от чудовищна мийна гъба.
Зигфрид изпъшка тежко. Тази убийствена задуха и жар го довеждаха до лудост. Цялото му тяло плуваше в пот, която мигновено се изпаряваше, като оставяше върху тялото му корица сол. Такова отвратително усещане — все едно целият се изпаряваш и ако не се махнеш от тая проклета страна, нищо няма да остане от теб, освен купчинка сол.