Тъй разправяше Ханс Рихтер, преди да го убият там във Виетнам, при Диен-Биен-Фу: „Два щастливи мига преживява човек в джунглата — когато я види за пръв път, очарован от прелестите й, и когато я напусна с проклятие, смазан от ужасите й.“
Ще може ли и той някога да я напусне? Няма да я проклина като Ханс. Само да се махне, да не я вижда! Не ще ни красотата, ни страхотиите и!
Ще може ли пак да види своя роден кът, да заживее спокойно, сред културни хора? Кога ли ще дадат амнистия, кога ли ще отменят жестоката присъда, която му препречи пътя към родината? Дали ще види развалините на родния дом, дали ще се поклони пред гроба на родителите си?
Беше защищавал Германия, беше убивал заради Германия — и в боя, и в концлагерите. Нали и тия от бойното поле, и ония от лагерите бяха все врагове на Райха? А накрай като награда — смъртна присъда! Само понякога, съвсем нарядко, колебанието клъвваше страхливо сърцето му: заради родината или заради фюрера и тия около него? Но той бързаше да махне с ръка. Все едно. Родина и фюрер бяха едно…
Зеленият покрив изведнъж просветна. Огромно мъртво дърво, затиснато с планина от лиани, гъби, мъхове и папрати, бе полегнало настрана и открило пролука в мрачнозеления свод. На поляната бе избуяла гъста и висока трева.
Дребните носачи я избиколиха предпазливо. Знаеха, че там, на припек, обича да се грее на слънце петнистият ужас — леопардът. После отново забързаха, като се пресягаха пътем да откъснат някой орех кола, чийто остър бадемов мирис се носеше подире им на тежки вълни.
Снежанка и седемте джуджета — усмихна се Зигфрид, като се сравни с кривокраките човечета, които едва достигаха до гърдите му. Или не! По-право Зигфрид, легендарният германски герой, чието име носеше и той, победителят на дракона от Шварцвалд, сред нибелунгите, на път да отмъкне приказното им съкровище.
И топло, сладостно чувство се прокрадна в гърдите му, изгони умората и погнусата от вонящата гора, вдъхна му нова вяра, радост и гордост, че ето на, вижте — това е той, потомъкът на оня, легендарния Зигфрид, преследван, гонен, но все победител, винаги победител…
Внезапно първият носач спря. Посочи с крак някаква диря на пътеката. Момчурлякът с бялата брада остави товара си и се просна по корем на земята. След няколко секунди стана.
— Не оттук, бвана! — рече той твърдо. — Има дявол! Дяволът от храсталаците! Скоро лежал тук. Наблизо сега.
— Носорог! — преведе Жозеф.
Но и Зигфрид знаеше, че туземците наричат така този див, жесток и глупав звяр. Той поклати глава.
— Виж ти, дарба! Опре гърди в земята там, където е лежало животното, и по останалата топлина познае кога си е отишло. Това се казва следотърсач.
— Хм! — мулатът сви надменно устни. — Кучето е още по-добър следотърсач.
Немецът сякаш не забеляза мулатското високомерие. Беше свикнал. Само каза:
— Но ще послушаме съвета им, нали? Ще им се доверим, както се доверяваме на кучето.
Скоро вляво от тях, там, където се намираше напуснатата пътека, се чу топуркане, грухтене, трясък на пречупени клонки. Всички се спогледаха доволни. Ако не се бяха отбили, носорогът щеше да връхлети отгоре им с цялата си тъпа мощ. А в такава тясна, обрасла с лиани пътека пушката може да измени.
След още половин час носачите пак спряха. Белобрадото момче отново се обади:
— Иде дъжд! Голям дъжд!
Зигфрид се засмя.
— Всеки знае, че тук по това време всеки ден вали дъжд.
— Не, бвана! Сега не малък дъжд, а голям! Всичко говори така на Херафу: и птичките, и мухите, и бръмбарите, и мравките. Всичко казва: иде голям дъжд! Трябва на високо!
— Добре! — съгласи се Зигфрид и носачите свиха наляво. Стражите банту разсичаха по пътя им преплетените храсти и лиани, но това като че ли беше нужно не толкова за носачите пигмеи, които се провираха като змии през шубраците, колкото за тромавите пътешественици. Скоро достигнаха един малък хълм, оставиха железните сандъци и набързо си стъкмиха колиби от палмови листа. Зигфрид и Жозеф разпънаха палатката си.
Пигмеите разпалиха огън, на който сложиха да се пече донесеното в бананови листа месо. Но какво месо! Зигфрид избяга на петдесет крачки от огнището, за да не се задави от миризмата му.
— Как можете да го ядете? — провикна се той отдалеч. — Нямате ли носове?