Водачът го погледна, поклати голямата си беловласа глава и отговори философски:
— Херафу яде месото, бвана, не вонята. Вонята излита.
Тогава тресна първата мълния. Притъмня. Черна мътилка като облак от сажди замени синия здрач. Задухата стана нетърпима. Гръмотевиците зачестиха, докато накрай се сляха в едно непрестанно бумтене, което ту се засилваше, ту отслабваше, за да се стовари в следния миг с трясък току над главите им. Дъждът плисна като лавина от вода. С първия порив смаза палатката, напълни я, омокри до кости обитателите й. И добре че сандъците, в които носеха дрехите и провизиите, бяха железни. Иначе нищо не би останало сухо.
По земята рукнаха червени порои, които се втурнаха надолу, намножиха се, кръстосаха се. Кърваво езеро набъбна в основата на хълма, надигна се, запълзя нагоре. А дъждът не преставаше. Плющеше, плющеше.
Час, два, три…
Наводнението не можа да ги достигне. Когато най-сетне валежът престана и гората просветна, а между гигантските стволове се проточиха като дим влажните изпарения, пътешествениците отново тръгнаха на път подир отстъпващата кървава вода. Бързаха да се отдалечат, колкото може повече, за да не ги изненада втори порой.
Свечеряваше се, когато излязоха от гората. Напреде им се ширна нова поляна, обрасла с полегнала от дъжда трева и редки храсти. Тогава видяха малката група, която идваше насреща им.
Жозеф сбута с лакът другаря си.
— Идват откъм Огнената пещера! Да ги очистим ли веднага?
Зигфрид се замисли.
— Има време! Нека по-напред ги поразпитаме!
Наумов, Люба и Манзилала тичаха насреща им с радостни възгласи.
Зигфрид възкликна:
— Охо! И жена! Тук! При това хубава!
Той свали тропическия шлем.
— Драго ми е! С кого имам чест?
Наумов им разказа откровено накратко какво се бе случило.
— Бързаме да стигнем до въртолета — довърши той. — Но дъждът ни забави. А ватусите, които ни придружаваха дотук, ни оставиха, когато ви видяха. Бяха изпълнили задачата си. Бяха ни отвели до други бели хора.
Очите на Зигфрид светеха.
— Въртолет, казвате! И искате да ви придружим дотам?
А мисълта му работеше трескаво, преценяваше. Един въртолет може да се окаже незаменим сега, както при търсенето на пещерата, така и после, когато трябва да се измъква оттук, когато всички измрат, а той остане сам. Но как да го завладее? Да избие ли притежателите му още сега или да използува и тях като носачи, докато им дойде редът? Виж, девойката няма да пусне в пещерата. Такава хубост губи ли се? А и пилота ще пощади. Додето дойде и неговият ред…
После внезапно запита:
— Кога напуснахте Огнената пещера?
Целеше да ги изненада. Така някога с такива неочаквани въпроси объркваше пленниците, преди да ги разстреля.
Без да подозира капана, Наумов отговори с въпрос:
— Впрочем каква е тая тайнствена пещера? За нея загатна и вождът на ватусите.
— Легенда — отвърна уклончиво Зигфрид. — Африка е страната на най-нелепите легенди.
И си помисли: дори ако не знаят, все още не е време да им разкрива плана си. Дори ако не са тръгнали и те като него за златото на Огнената пещера…
Манзилала губеше търпение.
— Няма време! — прекъсна ги той. — Скоро ще мръкне! Да бързаме към въртолета!
Всички бяха готови. И щяха да тръгнат, ако не беше дошъл белобрадият Херафу.
— Бвана — рече той. — Другарите на Херафу ще си ходят.
Зигфрид се учуди.
— Защо? Какво ви скимна?
— Херафу щеше да пътува и утре. Но сега не ще. Отсреща, в гората има хора слонове. Със стрели, големи като копия. Херафу не ще да ходи при тях. Не ще стрела копие в корема.
— Я не се плашете! — опита да го успокои Зигфрид. — Белите хора имат пушки огнени тръби.
— Огнените тръби са хубави на открито, на поляна. В джунглата огнените тръби са слепи. Стрелата вижда по-добре отблизо. И не дига шум. Не издава стрелеца… Херафу ще си ходи.
Зигфрид кипеше, но се мъчеше да изглежда спокоен. При това беше толкова доволен от срещата си с пътешествениците, от очаквания въртолет, че целият свят му изглеждаше розов. Дълги години беше прекарал в Африка. Изучил я бе. Туземците имат доверие в този, който не губи дух, който не избухва и умее да се шегува. А тъй му се искаше да стовари един юмрук, поне един юмрук, в тази сбръчкана черна муцуна, която опитваше да му се противопоставя. Но се овладя. Уверен беше, че барабанният телеграф ще разнесе и тази вест.
— Добре, Херафу! — каза той. — Остарял съм. Мислех, че съм тръгнал с мъжете от племето на Херафу. Но съм сбъркал. Вече не виждам хубаво. Не различавам мъжете от жените. Повел съм жените. А мъжете останали в селото да готвят храна… Но няма на сила… Няма… Ето подаръка на белия човек!