Негрите извикаха, сочейки с ръце. Прикрита сред тревите, ги гледаше злобно хиена. Изглежда не бе усетила кога се е откъртил островът, а след това от страх пред водата и крокодилите бе останала върху него да го изчака, докато сам се прилепи към сушата.
Бреговете на реката бяха обрасли гъсто с пандануси, чиито кокилести корени, наполовина измити от водата, опитваха да задържат пръстта, да защитят брега от всепроникващата вода. Тук-там в тихите разливи, запълнили всяка крайречна падина, се жълтееха лотуси сред гъстите обраствания на дяволския орех и медунката. Под зеления свод на джунглата се губеше в мрачината пътека, издълбана в дълбок коловоз от неизброимите стъпки на хипопотамите, слоновете, носорозите и антилопите.
Изведнъж оттам се чу топуркане, пухтене и внезапно с плясък в реката нагази носорог. Легна в тинята, завъргаля се. После скочи. Освирепя. Заблъска с рога. Разплиска, замъти водата. Анри съгледа, вкопчан с челюсти в крака му, едър крокодил. Вместо да се дръпне назад и да извлече на сухо нападателя си, където можеше да го смаже лесно, носорогът както винаги се хвърли в атака напред, в дълбокото.
Тъп глупак! — изруга го мислено Анри. — Това е силата, това е и слабостта ти. Само туй знаеш — атака. Нищо друго.
А коварното влечуго неусетно го увличаше в дълбочината. После носорогът изчезна сред разпенен водовъртеж. Дали се бяха струпали и други влечуги в помощ на другаря си?
Анри се обърна настрана недоволен. Такава тъпа упоритост. Но всъщност дали и той, човекът Анри Льоблан, не постъпва като него? Къде е тръгнал, сам, с десет чернокожи, там, където не са успявали цели, отлично снабдени експедиции? Какво от това, че е роден, кажи-речи, в джунглата, че я познава, както малцина туземци я познават? Тя отмъщава, когато й падне, еднакво жестоко на всеки, който дръзне да оскверни покоя й, да надзърне в тайните й.
С дотегливо пухтене на мотора, плашейки птичите орляци, лодката се хлъзгаше напред. Разтревожени, маймуните от двата бряга ги следваха с подлудяващи крясъци. Глухо биеха тамтами. По реката звукът стига надалеч. Анри си представяше как го дебнат от лодките си, потулени зад лианените завеси, черните хора, как го изчакват да отмине, за да съобщят новината на съседите си.
Старшият на носачите се ослуша.
— Бвана — рече той. — Тукашните хора ударили с харпун хипопотам. Но се плашат от нас. Бягат. Оставили хипопотама. Два дни го гонят. Ти знаеш, мъчно се убива такова животно с копие. Хипопотам значи много месо, много ядене. И кожа за много щитове.
Да, той знаеше. Знаеше колко тежко се живее тук, сред враждебната природа. Би могъл да им помогне, да доубие раненото животно, ако го срещне, и да им го остави за подарък. Това предразполага.
От пътеката, която нагазваше в отсрещния речен залив, се спусна цяло стадо хипопотами. Връщаха се от нощната си паша и задъхани от горещината, бързаха да се разхладят. Малките подтичваха все пред главите на майките си, а когато навлязоха във водата, побързаха да се настанят на гърбовете им, на сигурно. Крокодилите не се осмеляват да нападнат възрастен хипопотам, който само с едно схрускване може да ги преполови.
Животните се отпуснаха във водата, подобни на заоблени подводни скали, които от време на време с шумно пръхтене изхвърляха бели водни фонтанчета. Намокрили се набързо, два самеца се сбиха с неочаквано настървение, раззинали огромни челюсти. Те се дръпваха крачка-две назад, засилваха се и се сблъскваха с глави и гърди, като опитваха да пречупят един на друг краката си. Блъскаха се с рев и пухтене като побеснели валяци. После, все тъй ненадейно, както се бяха счепкали, се разделиха и ни лук яли, ни лук мирисали, влязоха кротко във водата.
Моторната лодка привлече вниманието на цялото стадо. Хипопотамите са най-любопитните животни на Африка. Потъвайки безшумно под повърхността, те се бавеха по няколко минути долу, по дъното, после изплуваха, подали над водата по шест пъпки от всяка глава: две ноздри, две очи и две уши, оглеждаха неканените пришълци, разучаваха ги с учудени погледи.
Изведнъж грозен рев като гръмотевица стресна хората, които се бяха загледали в приближаващото откъм брега стадо. Анри Льоблан се извърна рязко. Чак тогава видя розовото небце на зиналата огромна уста. Лъхна го отвратителната воня на хипопотам. И преди да натисне спусъка, половинметровите зъби на водния кон захапаха борда. Всички се изсипаха във водата. Нямаше никаква надежда да спасят строшената лодка. Затова Анри извика на спътниците си да плуват към брега. Раздразнени от внезапното вмъкване на тези чужденци сред стадото им, хипопотамите се сбираха край тях, пулеха се насреща, обливаха ги с фонтаните си.