— Именно затова искам. Само в опасните пущинаци са могли да се запазят такива ценни животни. Допреди двадесетина години никой не допускаше съществуването на горския жираф окапи, по-право потомъка на жирафския прадядо. Затова се е запазил. Иначе щеше да изчезне както толкова много други животни: квагата, белия носорог, антилопата пирарга, съвсем рядката антилопа гну. В саваните се прониква лесно и пушката върши хубава работа. Ако не бяха създадени националните паркове, бурите щяха да изтребят до крак жирафите. И то с пълно основание. Трябвали им дълги бичове, за да достигат впрегнатите в колите им десетина чифта волове. А виж, кожата на жирафа с тая дълга шия сякаш нарочно била създадена от бога за бичовете на бурите. Да напомня ли за планинските козли? Нали само заради езиците им бурите са ги избивали по стотици наведнъж. Само заради езиците им, считани за деликатес, а труповете оставяли на хиените и лешоядите. Ами хипопотамите? Има ли по-евтин начин да се набави месо за многобройните строители на пътищата? Биволите пък намалели от докараната с европейските говеда чума по говедата.
Пилотът слушаше и клатеше глава. После го прекъсна:
— Разбирам ви. Но нямам право.
— Само за една снимка! — помоли се и Люба. — Слизам, щраквам и се връщам.
Манзилала, разколебан, спусна самолета на земята, без да угаси мотора. Люба отвори вратичката и скочи на поляната. Подире й слезе и баща и.
Нещастното животно, полужираф-полузебра, обляно в кръв, със забита в шията стрела, се мъкнеше, залитайки, по-далеч от ръмжащото чудовище, което се бе спуснало от небето. Естествено, то беше враг. Всеки в джунглата е враг.
Люба притича след него приведена, стиснала в ръка бръмчащата камера. Но окапи отново набра сили, за да прибегне още десетина крачки по тясната пътека, която бе превъртяла зелен тунел в джунглата.
Люба пошепна:
— Каква красота!
Наумов, видял през живота си толкова много и тъй прекрасни природни картини, сега стоеше като омагьосан. Поиска му се да свали шапка. Сякаш беше попаднал в някакъв тържествен храм — храм на красотата. Макаранги и капокови дървета простираха настрани чудовищните си корени подпори, подобни на езически олтари. Отвред се издигаха като колони от мрамор пъстрите дънери на великански железни дървета, сейби, акажу, абанос и акации, украсени в причудливи орнаменти от плетениците на лианите. Фикусите удушвачи усукваха в убийствените си спирали стъблата на дърветата, които им даваха опора, докато най-сетне ги умъртвят в коварната си неблагодарност. Диви лози и повет оплитаха в безредна мрежа като чудовищна омотана прежда цялата гора от корен до върха. Ротангови палми лиани, по-дебели от корабни въжета, се прехвърляха от дърво на дърво, стегнати в замайващи възли. По всеки дънер, по всяка вейка, по всяка лиана бяха избуяли мъхове, огромни лишеи, имели, бухнали папрати. Гигантски папрати провираха къдравите си листа сред лиановите завеси. Над тях издигаха перести кичури палмите — тъй различни и тъй подобни една на друга. Дивите банани стърчаха като боднати в земята китки гигантски зелени пера.
А по земята безброй млади кълнове, надпреварващи се към светлината издънки, треви, ниски безхлорофилни храстчета, селагинели, плауни. И мъхове — губер, дебел половин метър, който застилаше всяка пролука на земята, лазеше по стволовете на дърветата и се издигаше с тях нагоре, докъдето стига поглед.
И цветове — накъдето се обърнеш: по земята, по лианите, по тънките вейки високо горе, особено по дебелите дънери. Толкова много цветове. Тъй пъстри: лютичета, теменуги, маргаритки, гигантски лобелии. Но всички се губят, бледнеят, затъмнени от красотата на орхидеите. Бели, розови, жълти, червени, тъмноморави, даже черни, с най-невероятни, смайващи форми и багри. Цвят до цвят — някаква приказна, скъпоценна оранжерия.
Отгоре прелитаха дребни пъстри птички с гласове като звънчета на новогодишна елха, бръмчаха едри жълти пчели. Пърхаха орляци папагали, въплътили жизнерадостта на света. Нашарени, като немирни дъги, с криви оранжеви клюнове и дълги опашки, те се люлееха по клоните, бърбореха, гонеха се, като си подсвиркваха весело.
— А ето и нашите земляци! — възкликна Наумов. — Прелетните птички, напуснали за малко родината, докато преминат зимните виелици. Мухоловки, авлиги, сини гарги, пчелояди, папуняци!
В гласа му Люба прочете такава нежност, такава тъга по родината, че и нейните очи неволно овлажняха.
Родината! Сега там вилнее зимата, вали сняг. По заледените улици бързат премръзнали минувачи. Бързат към топлите стаи.