Пилотът изтича на помощ. Провря се под лианената завеса.
А сега?
Насреща му се изпречи мрачната колонада на горските великани, бездушна и заплашителна.
И нищо! Никаква следа.
— Мосьо Наумов! Мадемоазел!
Гласът му заглъхна, удавен от плътната растителност. Никакъв отговор.
Стори му се, че вдясно пропука съчка. Той се втурна натам, насочил цевта на пистолета. Нищо. Извика пак. Още веднъж. Още.
Безчувствената гора сякаш го затисна с безкрайността си. Притъпяваше гласа му. Омагьосана, дяволска гора. Къде бяха? Къде изчезнаха?
Манзилала усети как се разтреперват краката му. Разтресе се в ръката му и пистолетът. Нима можеше да се пази с него в тази грозна заплашителна пустош. Смъртта надзърташе отвред, зад всеки ствол, зад всеки възел на лианите — отгоре, отзад, отвред. Щеше ли да има сила да натисне спусъка, ако се наложеше?
Къде да ги търси сега? Дали не бе по-добре да се върне, да прати цяла експедиция? Така трябваше да постъпи. Сам не можеше да направи нищо. Той не познаваше гората. Страхуваше се от нея. Ужасяваше се. Непознатата опасност е по-страшна, по-непоносима.
Манзилала отстъпи заднишком към въртолета. Но спря. Дъхът му пресекна. Точно зад гърба си чу болезнен стон. Извърна се като вцепенен.
Стонът се повтори. Човек или хищник?
Всъщност стон ли беше или ръмжене? Ръмжене на звяр пред скок. Или бойният призив на диво племе?
Нещастникът пристъпи още една крачка и видя. Зад храста се подаваха два крака, обути в спортни обувки. А след това и целия човек. Доктор Наумов лежеше проснат по гръб и опитваше да се дигне на лакът.
Пилотът се спусна към него обезпокоен и в същото време зарадван. Каквато и да е, нали вече не е сам. Подкрепи го, надигна го, поведе го назад към машината.
— Какво стана? — запита той полугласно.
Старият естественик промълви с отпаднал глас:
— Не знам. Някой ме удари по главата отзад.
Изведнъж той се извърна, зашари наоколо с още неизбистрения си поглед.
— А Люба?
Негърът заекна:
— Аз… Аз… Не знам… Няма я…
При този отговор Наумов изведнъж се свести.
— Как така я няма? Къде може да бъде?
И със залитащи стъпки закрачи обратно към гората.
— Мосьо Наумов! — извика след него Манзилала — Върнете се! Ще я потърсим с машината. Не така.
Ала разтревоженият баща дори не се обърна.
Внезапно в далечината забиха тамтамите. Шумът им се понесе отдалеч като притъпен грохот на гръмотевица, която бързо наближи. Ударите станаха по-отчетливи, кънтящи. Все по-близо и по-близо. Нови и нови дървени барабани, които заехтяваха ту тук, ту там из гората.
Там! Там! Там!
Сякаш удряха с чукове по главите им. Сякаш набиваха в мозъците им огромни меки гвоздеи.
— Какво сигнализират? — запита Наумов.
Манзилала вдигна рамене, посивял от уплаха.
— Аз съм гражданин. Не знам езика на тамтамите. Но не е хубаво. Не бият за хубаво…
Не се доизказа. Очите му се окръглиха още повече. Ръката с безполезния револвер увисна безсилно.
Отсреща, иззад гигантския дънер на сейбата, като изпод земята израсна огромен черен воин с щит от опъната кожа на хипопотам в лявата ръка и копие с връх от рог на антилопа в дясната. Височината му достигаше повече от два метра. Гърдите му широки, украсени с пъстри бойни шарки, главата малка, триъгълна, с бронзов цвят и големи очи, вторачени напред с жестока упоритост.
Манзилала, с прехапана до кръв устна, забравил оръжието си, отскочи назад. Но спря, усетил в гърба си допира на друго копие. Насреща му изникна нов боец, още по-висок от първия. И още един. И още, и още…
Вдигнали високо копия, бойците свиваха обръча, обграждаха ги мълчаливо. А от далечината продължаваше тътенът на сигналните барабани, вече не така тревожно, а спокойно, решително, вдъхващ ужас с настойчивата си самоуверена монотонност.
Манзилала пошепна с пресъхнали устни:
— Приятели!
Враговете сякаш не го чуха.
Няколко гиганта оставиха щитовете и копията си и в миг свързаха с въжета двамата пътешественици. После ги поведоха през гората.
— Люба! — извика отчаян бащата.
Никой не му отговори. Само нейде отвисоко, горе, в зеления покрив, се разкискаха маймуни.
3
Анри Льоблан тоя път се излъга.
Той беше изчакал търпеливо лъвицата да се отдалечи подир стадото зебри и чак тогава пристъпи към леговището й. Двете лъвчета, палави и доверчиви, се заклатушкаха непохватно на кривите си крачета, взеха да се галят в обувките му. Той ги почеса с пръсти по главите, хвана ги внимателно като котета и ги понесе под мишници към камиона си.