– Разбира се, ще се справя.
84.
Трюлс Викен се усмихна, когато кликна с левия бутон на мишката, завъртя се на стола и се обърна към Улав.
– Апартаментът се намира на петия етаж.
Улав чу, че на заден фон как един принтер се включи.
– Скицата с плана се печата. – Трюлс Викен се засмя. – Един норвежец на име Фред Холтер е собственик на апартамента на улица "Свенсгеде". Той се е преместил в Копенхаген, за да работи в Данида – датското Норад – преди четири години. Доколкото успях да разбера, сега той е в командировка от Обединените нации в Ню Йорк.
– Значи нашият човек си е мислел, че този апартамент би бил ефективно място за укритие...
– И наистина щеше да бъде, ако синът не се беше подлъгал да звънне на майка си.
– И аз се свързах с майката – рече Улав. – Никой друг не се сети да я потърси.
Звуците, идващи от принтера, престанаха и Трюлс Викен се изправи. Той отиде и взе листа формат А5, който беше разпечатан, разгледа го за кратко и след това го занесе на работодателя си.
Улав постави листа на скута си и започна да го изучава.
– Господи! Детайлен архитектурен чертеж. – Той вдигна поглед. – Как успя да го намериш?
Трюлс Викен се усмихна. Той отново се потупа по устата и с едно движение на ръката затвори въображаем цип.
Улав стана, докато все още разглеждаше скицата на плана. В същия момент извади мобилния си телефон.
Веднага след това Ферен беше на телефона.
– Имаме адреса на мястото, където Йоаким Жаклин пребивава. Той е в Копенхаген, в един апартамент на улица "Свенсгеде", недалеч от Централната гара. – На Улав му се стори, че почти можеше да чуе усмивката на своя шеф по телефона. – Освен това нашият компютърен специалист проследи собственика на апартамента и намери прецизни скици на плана, в случай че имаш нужда от тях. – Той се усмихна многозначително на Трюлс Викен. – да тръгвам ли веднага? – Очакваше очевидния отговор.
Минаха няколко секунди, преди Ферен да отговори:
– Не, вече имам хора в Копенхаген. Скачай в колата и идвай веднага тук с всички разяснения.
Улав с почуда зяпна празното пространство пред себе си.
– Но...
– Случаят е спешен, така че... Тръгвай на мига.
И после затвори.
85.
Улав никога не беше разбирал хората, които изтъкваха, че сляпо се доверяват на усещането в стомаха. Защото то не беше ли само благословена смесица от субективни и обективни факти, коригирани за чувства, вкоренени предразсъдъци и опитът, който човек е имал? Ако всичко това в крайна сметка свършеше като буца в стомаха, то тогава и за него се отнасяше същото. Човек можеше да го нарече както си поискаше, по дяволите.
Улав паркира автомобила и се насочи към малкия навес на офис, който той беше наел през последните пет години до Мьола[42] покрай река Акешелва. Обичаше тази дупка, която се водеше офис, с изглед към малкия водопад. Тясно, но по някакъв начин уютно.
Той влезе вътре, поздрави адвоката от съседния кабинет, който излизаше, влезе в малката си бърлога и затвори вратата след себе си. Седна зад бюрото и погледна през прозореца към водопада.
Имаше нещо противно у Ферен. Той беше един от тези християни, които никога не бяха разбрали каква е разликата между това да бъдеш добър и да правиш добрини. Беше експерт в това да се представя за добър, но никога не беше извършил нещо добро за някой друг, освен за себе си. Но Улав винаги се беше стремял да носи професионална маска за пред всеки клиент и да върши онази работа, която те искаха, стига това да не включваше нещо пряко нарушаващо закона. Досега този принцип го беше предпазвал от проблеми.
Но той беше имал точно това чувство в стомаха през последното денонощие – не такова усещане в стомаха, а по-скоро някакво отвратително. Първо нахлуването и нападението над момчето, с чийто адрес Улав се беше сдобил. Беше прочел и заглавията от вестниците. А сега и това – че той веднага беше изключил Улав от по-нататъшно участие по случая, когато му даде адреса и скиците на апартамента, в който Йоаким, а най-вероятно и синът му се намираха. Ферен даде работата на други хора, които проявяваха желание да стигнат много по-далеч, отколкото Улав.
Улав се облегна на стола и сгъна ръце пред себе си.
"Но това всъщност не е мой проблем – помисли си той. – Аз не нося отговорност за това какво ще предприеме Ферен по отношение на информацията, която му дадох." А и Улав беше внимавал да не задава въпроси. Ако по-късно той бъдеше изслушван, с чиста съвест можеше да каже, че нищо не знае.
А сега се случи така, че Ферен го молеше да свърши още нещо. Не му се нравеше, защото това го доближаваше с една крачка до възможна отговорност.