– Може да бъде опасно – обясни Йоаким.
– Опасно?
– Да. По време на съдебния процес, знаеш, че не казах нищо. Не исках да казвам каквото и да било, отказах да кажа и думичка. Но ти трябва да знаеш, че всъщност аз знаех страшно много.
Хенрик разтърси глава и изведнъж придоби объркан вид.
– Защо...?
– Дълги години работих в Судан, занимавах се с икономика в някои тамошни компании. Ти си спомняш това, нали?
Хенрик кимна.
– Компаниите в тази бедна страна ме наеха, за да върша работа, от която те се нуждаеха от счетоводство и финанси. Но докато работех там, се случваха неща, които бяха незаконни. Освен всичко на много политици тайно им се плащаше, за да може конкретен човек да получава онова, което пожелаеше. Този човек се нарича Арве Магне Ферен. Но почти никой не знаеше, че Арве Магне Ферен беше онзи, който стоеше зад всичко, както и който притежаваше компаниите, където работех. Но аз знаех това.
– Ферен?
– Да, всъщност ти си го виждал един път много отдавна тук, в Осло. Ти беше много малък. Сигурно не си го спомняш.
Хенрик поклати глава.
– Един ден, преди полицията да ме прибере, Ферен дойде при мен и... ме заплаши да си мълча за всичко, което знам. Каза, че ако някога разкажа на полицията или на когото и да е друг за нещата, които знам, ще убият както мен... така и семейството ми.
– Мама?
– Не, не мама. Те може би си мислеха, че не ме е грижа особено много за мама след развода и всичко останало.
– Ами мен? Щяха ли да убият мен?
Йоаким се взря във въпросителния му поглед.
– Най-напред мен, но те заплашиха да убият също и... моя син.
– О...
– Аз им повярвах, затова не казах нищо на полицията.
– И... какво...? – Негодуванието беше напълно разсеяно.
Йоаким вяло се усмихна.
– Трябва да спра този зъл човек – прошепна Йоаким. – Затова ти трябва да бъдеш с мен през цялото време, което е необходимо, за да не ти направи нещо. Сега отиваме да вземем доказателства, които едно момче ще ни даде.
– Момче ли?
– Да, едно момче, което никога преди не съм срещал.
През последните четиресет и пет минути по пътя към центъра Хенрик бе седял безмълвно. Той гледаше замислено през прозореца.
Йоаким опипа нервно мобилния си телефон. Регулярно проверяваше дали е включен и има покритие. На няколко пъти беше на ръба да започне да успокоява Хенрик. Да му каже, че не беше толкова опасно и че всичко щеше да мине добре. Но той не можеше да лъже – защото това не беше вярно. От момента, в който той се заемеше с директна атака на Дракона, щеше да настъпи ад. Поне това беше сигурно. Заплахите на Дракона никога не бяха празни. Това беше научил той. Дракона разполагаше с достатъчно безскрупулни лакеи в списъка за заплатите.
В три без петнайсет те слязоха от автобуса на спирка "Осло Център" и продължиха по улица "Карл Юхан". Валеше още по-силно. Минаха през един магазин за дрехи, от който Йоаким купи два чадъра.
Точно в 15.00 телефонът звънна. Йоаким дочу момчешкият глас да казва:
– Пак съм аз.
– В Осло съм – отговори Йоаким и се огледа наоколо крадешком. – Къде ще се срещнем?
Хенрик се загледа продължително в баща си, наблюдаваше всяко незначително движение.
– В теб ли са парите?
– Да. Ще получиш десет хиляди. В теб ли са филмчетата?
За няколко секунди настъпи тишина от другата страна.
– Да.
Йоаким се стресна.
– Къде в Осло се намираш? – попита момчето.
– На улица "Карл Юхан". Знаеш ли къде е това?
– Не ми задавай глупави въпроси – чу Йоаким в слушалката. – Или няма да получиш от мен нищичко, по дяволите!
– Чудесно. Ти къде си?
– Съвсем наблизо. Слушай сега. Отиди до онзи "Макдоналдс", който е точно до площад "Егер". Знаеш ли къде е това?
– Ще го намеря – отговори Йоаким.
– Седни на някоя маса до прозореца и чети "VG". Дръж го така, че да мога да го видя отвън.
Йоаким погледна към учудените очи на своя син.
– Добре – отвърна Йоаким. – И после какво?
– Прекалено много въпроси задаваш.
– Просто се чудя – заяви Йоаким и се опита да се усмихне успокоително на Хенрик. Момчето от другата страна изглеждаше още по-напрегнато.
– Седни там и ме чакай, ще ти се обадя – нареди младежът и прекрати разговора.
Йоаким отпусна надолу ръката, държаща телефона.
Хенрик все още го зяпаше.
– Какво каза той?
87.
Ферен се развесели, когато отвори MMS-a и видя на екрана на телефона си снимката. Той си сложи очилата за четене и се вгледа по-отблизо. Олекна му и тъпата болка в гърба му веднага изчезна.
Защото бяха успели да уловят с камерата Далайла. Те не го знаеха. Снимката показваше как тя слиза по стъпала. Изглеждаше сякаш тя се оглеждаше крадешком. Слънцето осветяваше дългата, слаба фигура, подобно на лампа. Лицето ѝ беше лесно разпознаваемо. Ферен нямаше никакви съмнения. Междувременно Йоаким и синът му ги нямаше