– Според неговия човек, но това не означаваше, че те не бяха наблизо.
Вероятно се намираха там, и тримата се укриваха в апартамент в Копенхаген.
Ферен се изправи и сложи ръка върху телефонната слушалка. Но разтърси глава и издържа на изкушението да се обади на Улав. Беше си заслужил малко окуражаване за добре свършената работа.
Вместо това набра друг номер.
Веднага чу звука от резервирания глас на другия край, Ферен изправи гърба си и усети болката, която се разпростираше от кръста и надолу към външната страна на дясното бедро.
– Това е тя – рече той.
- Тя?
– Да – отговори Ферен. – Нека да отидат веднага. Направи каквото е необходимо.
Ферен остави телефонната слушалка и започна да масажира кръста си с две ръце, докато се взираше през прозореца на терасата в дъждовния и подгизнал Осло.
"След ден-два ще мога най-накрая да се прибера у дома"
– Помисли си той.
88.
Йоаким седна на една маса до прозореца, където някакъв мъж на около петдесет, облечен в шушляково яке и риза на райета, вече беше седнал и сложи червената табла с "Биг Мак" пред себе си. Мъжът огледа Йоаким с раздразнение, докато отхапваше от бургера си. Йоаким се правеше, че не забелязва нищо. Той разгърна дневния "VG" и го хвана, насочвайки го към прозореца. Остави бургера си недокоснат. Острата миризма на изпарения от пържене и мазнина тук, вътре го отврати. Той извади мобилния си телефон и го остави на масата.
Внезапно крака на стол гневно се забиха линолеума. Мъжът се беше изправил и се канеше да премести наполовина изядения бургер на таблата, където вече имаше препълнена хартиена опаковка с мазни пържени картофки, купчина салфетки и опаковка с някаква бяла смес, която Йоаким нямаше представа какво представлява. С ядосан поглед мъжът притисна към себе си таблата и изчезна навътре в заведението.
Йоаким вдигна рамене. Беше принуден да седне там.
Минутите минаваха бавно. Нивото на шума беше високо и Йоаким подскачаше всеки път, когато доловеше мобилен телефон на някоя от масите да звъни. Снимки и текст от страниците на вестника трептяха пред очите му. От време на време той снишаваше вестника и поглеждаше навън през прозореца.
Както се бяха разбрали, Хенрик беше заел позиция в ъгъла отвън, от другата страна на улицата. Той стоеше там под чадъра и си играеше с дръжката, докато погледът му се движеше от едната страна на другата. Беше нервен и неспокоен. Йоаким започна да си мисли, че може би идеята да замесва и Хенрик, беше много лоша. Беше го помолил да се опита да види кое момче щеше да звънне.
В момента, в който вдигна вестника пред лицето си за четвърти или пети път, мобилният му звънна. Йоаким го сграбчи.
– Аз съм.
Йоаким усети, че главата му се загрява, когато чу гласа ѝ.
- Да.
– Как върви?
Йоаким стисна зъби. Той нямаше време.
– Далайла, моля те. В момента се занимавам с нещо. Ще ти се обадя по-късно.
– Възможно ли е повече хора да знаят за това място?
Йоаким беше оставил вестника на масата пред себе си.
Беше се вторачил към пешеходната улица отвън, за да се опита да потърси с очи младеж, който гледа в неговата посока с мобилен телефон на ухото. Може би в момента той се опитваше да звънне на Йоаким.
– Не. Слушай, ще ти се обадя по-късно. ОК?
– Да, звънни ми веднага щом можеш.
Сякаш аларма се задейства в главата му. Но той незабавно се сети да мисли за нещо друго. Мобилният му телефон звънна отново.
Беше той.
– С кого говореше?
Гласът му беше нервозен, разтревожен. Дишаше така, сякаш беше тичал.
– Една приятелка – отвърна Йоаким. Той сложи мобилния между бузата и рамото си и вдигна отворения вестник. – Една моя приятелка ми се обади.
– Ако сега си играеш игрички, то...
– Не, не. Можеш да си напълно спокоен. – Йоаким плъзна погледа си по улицата навън, но не го виждаше. Хенрик беше напуснал мястото си. – Какво да правим сега?
– Ще отидеш до площада, който се намира от другата страна на магазина за дрехи, който е съвсем наблизо.
Йоаким се изправи.
– Добре. Тръгвам.
– Недей да се оглеждаш, докато вървиш. Не се ебавай.
– Няма. – Йоаким си проправи път през ресторанта за бързо хранене и излезе на улицата отвън. – Ще гледам право пред себе си и ще вървя към площад "Стурторге". Пред катедралата, нали? – Той зави наляво и закрачи със спокойни стъпки. Все още валеше. Надяваше се, че Хенрик е спокоен, или поне се намира на достатъчно разстояние, но не смееше да се обърне, за да види. Момчето, което му се обади, беше изключително изнервено и не оставаше още много, преди нервите да му изиграят лоша шега и той да изчезне. – Всичко ще мине добре – заяви Йоаким, докато чуваше дишането на момчето в слушалката. – Ще получиш плика, който държа във вътрешния си джоб, а аз ще взема онова, което ти носиш. В плик ли си го сложил?