– Да.
– На какво са записани клипчетата?
– На карти памет – отговори младежът. – Освен това има много листове.
– Документи ли?
Момчето не отговори. Гласът му се успокои. Йоаким видя част от площада "Стурторге" точно пред себе си. Чадъра си беше оставил в ресторанта. Косата и раменете на якето бяха на път да подгизнат.
– Всеки момент съм там. Какво да правя сега? – Йоаким спря на тротоара до ръба на площада. Малко по-нататък имаше няколко преносими сергии, които продаваха цветя. Няколко самотни души бързаха по площада с отворени чадъри. Иначе той беше празен.
– Имам револвер – заяви момчето.
Йоаким усети как потреперва. Хенрик беше съвсем наблизо. Най-вероятно той блъфираше. Но нямаше как да бъде сигурен.
– Няма да ти е необходим – успокои го Йоаким. – Ще разменим двата плика и след това никога повече няма да се видим, нали така? Освен ако ти не се ебаваш, защото аз не. – Йоаким внимателно се огледа наоколо, но не виждаше нито него, нито Хенрик. Водни капки се стичаха от косата му и надолу по лицето. – Нося ти десет хиляди крони. Тук – Той потупа джоба на гърдите си със свободната ръка, докато продължаваше да се озърта около себе си.
– Отиди на площада.
– Да, добре. – Йоаким се насочи със спокойни стъпки към площада и застана на няколко метра навътре. Бавно се завъртя на 360 градуса. – Ти къде си?
– До сергията за цветя.
Йоаким обърна поглед в тази посока. Едно момче, подгизнало колкото него самия, стоеше до едната от сергиите за цветя на около трийсет метра по-нататък с телефон до ухото и бяла торба в другата ръка. На гърба си носеше нещо, което изглеждаше като ученическа раница.
– Ще оставя торбата тук, на земята – заяви момчето и преви колене. Младежът остави торбата до едното колело на сергията. – А ти ще оставиш плика под дървото, което е точно зад теб. След това ще направиш голям завой надясно към мен, докато аз правя дълъг завой надясно към мястото, където ти стоиш. Ще си разменим местата едновременно.
– Откъде да съм сигурен, че си донесъл онова, което казваш? – попита Йоаким.
– Ако ти разчиташ на мен, аз ще разчитам на теб – обясни момчето.
– Тогава първо аз ще отида до дървото – предложи Йоаким. Той бавно се обърна, докато не се оказа под пълните с листа клонове на дървото. След това извади един дебел плик от вътрешния си джоб и го остави до ствола на дървото. Правеше всяко движение пресилено бавно, за да не стряска хората. Две жени с отворени чадъри минаха между тях. – Сега отивам надясно, ще опиша голям кръг до мястото, където ти стоиш, докато ти правиш обратното.
Поеха с бавни стъпки, и двамата подгизнали, с мобилните телефони до ухо, докато не се изпускаха от очи.
Минаха пет метра, десет. Скоро и двамата бяха наполовина стигнали. Когато оставаха пет-шест метра, момчето неочаквано ускори темпото. Той притича последните метри, притисна плика, който седеше под дървото, до себе си и продължи да бяга колкото се можеше по-бързо по улицата, от която Йоаким беше дошъл.
Йоаким изтича, бързо вдигна найлоновата торба и продължи да бяга. Бързаше колкото имаше сили след момчето.
Младежът тичаше по трамвайните линии, после зави наляво по пешеходната улица и се забърза по посока към ресторанта на "Макдоналдс". Раницата танцуваше по гърба му и малко му пречеше на тичането. Йоаким тичаше по-бързо. Когато и той зави зад ъгъла, разстоянието помежду им се скъси с много метри. Малко по-напред, до стената на една къща той внезапно забеляза Хенрик. Той стоеше там и здраво стискаше с две ръце кормилото на един велосипед.
Йоаким дочу, че момчето изкрещява нещо на Хенрик, докато тичаше с всичка сила към него и размахваше ръце като обезумял.
Йоаким бягаше колкото го държаха краката му, докато гледаше как Хенрик придърпа колелото на улицата и се качи.
Момчето наближи, сграбчи с две ръце Хенрик за дрехите и започна да го дърпа. Но Хенрик стискаше здраво, отказваше да пусне колелото.
Йоаким бързо ги настигна. Той улови момчето, дръпна му ръцете и го изтегли настрани от Хенрик и колелото. С четиригодишните тренировки на Йоаким по четири-пет пъти в седмицата, момчето нямаше шанс. Лицето му излъчваше уплах. То се опитваше да се движи, но седеше вцепенен – като забит пирон.