– Недей... – хълцаше той. – Мамка му...
Хенрик се отдръпна назад и ги загледа. Той наблюдаваше как дъждовните капки се стичаха надолу по паникьосаното лице на момчето, което баща му здраво държеше, и се примесваха със сълзи.
89.
Знаеха кой беше етажът, разполагаха с прецизни чертежи, а Далайла Таха току-що беше влязла в пететажния жилищен блок.
И тогава дойде съобщението: трябваше да се предприемат действия колкото се можеше по-скоро.
Улицата беше тясна и уединена, а и оставаше още един час преди следобедните задръствания да започнат. От време на време минаваше по някоя кола, а отделни пешеходци забързано крачеха. Иначе беше спокойно.
След като двамата на предната седалка в тъмносинята "Мазда СХ-9" още веднъж бяха разгледали отблизо чертежа, те излязоха едновременно от автомобила. Бяха паркирали там преди два часа – с изглед към входната врата.
И двамата бяха облечени в бели работнически дрехи с петна от боя и носеха едни и същи бели шапки с широка периферия върху гладко обръснатите си глави. Почти синьо-черната кожа, заедно със сянката от периферията правеше така, че чертите на лицата им бяха едва ли не неразпознаваеми под силната слънчева светлина.
От багажника на автомобила извадиха десетлитрова кофа за боя с капак, който едва беше затворен, заедно с дървена кутия с дръжки, пълна с бояджийски четки.
Закрачиха рамо до рамо към вратата. Когато стигнаха, единият мъж се престори, че натиска бутона на един от звънците, докато в същото време извади от джоба си шперц. Другият дискретно държеше под око случващото се наоколо.
Бяха необходими не повече от десет секунди, за да бъде отключена вратата.
Влязоха в коридора и поседяха няколко секунди до стълбите и се заслушаха. След това се заизкачваха по стъпалата. Сега движенията им бяха съвсем различни – пъргави и чевръсти. Единственото, което се чуваше, беше леко скърцане от дървените стълби.
Когато стигнаха най-горното стъпало, спряха и отново се заслушаха.
Все още не бяха разменили и думичка, откакто бяха напуснали автомобила.
Мъжът, който беше отключил с шперца, долепи ухо до вратата. Отвътре не идваше никакъв звук, само слабо бръмчене от градския трафик отвън.
Мъжът с шперца прикова погледа на колегата си и посочи първо към звънеца до вратата, а след това към ключалката на вратата. Да отключим с шперца или да звъннем?
Другият го подкани да изчака за момент, като вдигна дланта на ръката си. После застана до другата врата на стълбището и допря ухо до нея.
Изведнъж и двамата ги дочуха – звуци от стъкло и прибори, които дрънчаха в мивка в съседния апартамент.
Кимнаха си един на друг. Беше рисковано да звънят.
Мъжът, застанал до съседната врата, отвори кофата за боя и извади оттам пистолет със заглушител и ловджийски нож с черна, издълбана дръжка и дълго и тясно острие. Той подаде пистолета на своя колега, който в същото време отново изваждаше шперца. Капки пот се стичаха по слепоочията му.
И двамата притаиха дъх, докато единият започна да действа с шперца. За пореден път дочуха звуци от съседния апартамент. Мъжът с ножа погледна с неспокойни очи към вратата.
Най-накрая ключалката поддаде. Дочу се остро металическо изщракване. За няколко секунди двамата не помръднаха, замръзнали на местата си.
Мъжът с шперца постави ръка върху дръжката на вратата. Натисна я надолу и внимателно отвори вратата. Чуваха слаби шумове, или от радио, или от телевизор някъде вътре в апартамента. Той отвори вратата още по-широко и бързо надникна вътре, докато държеше пистолета пред себе си. Нямаше никого. Когато вратата беше достатъчно широко отворена, той се промъкна вътре.
И двамата веднага влязоха в просторното антре. Затвориха вратата, без да вдигат шум, и си размениха бързи погледи. Човекът с шперца посочи към собствения си гръден кош, след това право напред, към онова, което те вече знаеха, че беше всекидневната. След това той посочи към колегата си и към вратата вляво, където се намираше кухнята.
След това безгласно преброи с устни: Едно, две, три!
Двамата влязоха навътре към всяка от стаите. Онзи с шперца влезе във всекидневната. Той се огледа във всички посоки. Телевизорът работеше със слаб звук, но там нямаше никого.
Колегата който междувременно беше влязъл в кухнята, също се огледа набързо. И там нямаше жив човек. Той дишаше на пресекулки, а очите му бяха големи и широко отворени. След две бързи крачки той отново се беше озовал до вратата и надзърташе в коридора. Видя как колегата му, промъквайки се, излизаше от всекидневната.