Мъжът го погледна изпитателно. Малкото момче от другата страна все още зяпаше.
– Истина е – призна Мартин. – Ченгето дойде и ми взе компютъра, аз толкова се уплаших и после... не мислех, исках само да се махна от всичко и хвърлих плика в боклука... точно пред къщи, в един... контейнер. – Мартин махна с ръце, за да покаже, че беше голям контейнер за отпадъци.
– Защо ченгето... ти взе компютъра?
Мартин му разказа историята – той искаше да обясни всичко, за да не тършува мъжът из раницата му. Тогава той не би имал и най-малкия шанс да му се изплъзне.
Мартин разказа за видеата, които той и Андреас бяха изгледали и качили от компютъра, за гаврата с Файте-Йон и YouTube – за това как някакви чужденци го нападнали след това, заплашили Файте-Йон с нож и му взели персоналния компютър. За това, че от полицията разпитвали и душели навсякъде кой го е извършил, и че успели да открият, че трябва да е бил Мартин, който се бил изгаврил с компютъра на Файте-Йон. Както и че от полицията му конфискували компютъра – и затова той беше избягал.
– Аз толкова се уплаших, по дяволите – призна той, – и след това изхвърлих плика на боклука. Но по-късно осъзнах, че са ми необходими пари, затова аз... – Мартин не посмя да каже, че е стъпкал плика и картите памет са се натрошили, малко след като бе събрал сили да обясни за парите, които бе намерил. Единственото, за което можеше да мисли, беше, че трябваше да предотврати мъжът да погледне в раницата му.
Мартин подсуши лицето си с едната ръка.
– И после ти се свърза с мен.
Мартин кимна.
– Ти... каза, че ще ми платиш... за плика.
– Преди колко време го изхвърли?
Мартин се напрегна да помисли. Но му беше трудно. Всичко в главата му беше хаос. Младежът почти не си спомняше.
– Вчера – отвърна той след момент – вчера вечерта.
– Късно ли?
– Да, може би в единайсет или дванайсет часа, или нещо тако‘а.
Мартин отново свали поглед към подгизналите си обувки. Трепереше.
Йоаким извади мобилния си телефон, намери един запазен номер и допря устройството до ухото си.
– Ингер? Йоаким е.
Ингер Холмсбю беше в автомобил. Йоаким чуваше бръмченето на двигател на заден фон.
– Йоаким ли? – Той дочу, че тя се усмихва. – Ама ти наистина ли звъниш на мен?
– Слушай сега – прекъсна я Йоаким. – Нямам време и се нуждая от твоята помощ.
– Къде си?
– Това няма никакво значение.
– Но...
Йоаким сложи ръка на устата си и се приведе напред.
– Обещавам ти нещо ексклузивно в моята история и това, в което в момента съм затънал до уши – избухна той. – На път съм да осигуря и доказателствен материал. Това е като бомба, Ингер. Кълна ти се!
– Слушам те.
– Нуждая се от помощта ти, за да открия един пощенски плик. Той се намира в контейнер за смет.
– Какво?
– Къде си?
– На Е18, на път за една среща. Имам ужасно кратък срок, така че...
– Майната му – не се сдържа Йоаким. – Трябва да изнамериш един плик, който съдържа филмчета и други доказателствени материали срещу Ферен и неговите хора. Намира се в един контейнер за боклук в Осло. Заедно с доказателствения материал, който аз самият съм събрал, то...
Йоаким чу, че тя намалява скоростта.
– Слушам те. – Гласът ѝ беше променен – по-дълбок, странен – тя надушваше нещо. Той дочу, че една кола съвсем наблизо избибитка. – Кажи ми къде да отида – рече тя.
Йоаким отдалечи телефона от ухото си и се обърна към Мартин.
– Адресът ти – какъв е?
93.
Министърът на развитието Кристер Холтедал седеше на задната седалка в черната лимузина, която обикновено използваше. До него на широката кожена седалка, зад униформения шофьор се беше настанил държавният секретар Фритьоф Мьоселв.
Дъждът се сипеше, а чистачките отстраняваха водните капки от предното стъкло с бързи движения.
Двамата седяха замислени и мълчаливи, взирайки се в мокрите улици на Осло.
Шофьорът подкара колата по трамвайните линии на улица "Грефсенвайен". Точно преди да стигнат едно голямо кръстовище, завиха наляво и продължиха последните седемстотин-осемстотин метра до новата и модерна офис сграда с логото на "Полицейска закрила" високо горе на стената.
Шофьорът спря колкото се може по-близо до входа. Холтедал и Мьоселв набраха скорост и притичаха последните метри под дъжда.
Няколко минути по-късно те бяха идентифицирани, регистрирани и отведени през входовете за сигурност от млада секретарка. Бяха съпроводени до една зала за срещи.
Там седяха двама полицаи. И двамата станаха, здрависаха се и се представиха като старши полицейски капитан Йенс Линдстрьом и полицай Хари Му. Линдстрьом се извини, че техният шеф нямаше възможност да присъства на срещата. Беше изпратен на служебна командировка. След това даде сигнал на своя колега, който се изправи и отиде до една маса, върху която имаше лаптоп, точно под видеопроектор. Голямо бяло платно вече беше окачено на стената пред проектора.