Но щеше да стане и по-лошо, много по-лошо. Всъщност, стана толкова зле, че ръцете на Холтедал се разтрепериха и той изпитваше огромни затруднения да погледне някой от останалите трима в очите, когато видеата бяха изгледани и Хари му отново пусна светлините на тавана.
Старши полицейски капитан Йенс Линдстрьом допираше връхчетата на ръцете си едни към други, докато беше спрял поглед върху Холтедал. Той седеше там неприятно мълчалив. Не трябваше ли сега тези представители на "Полицейска закрила" да кажат нещо смислено, питаше се Холтедал. Не проумяваха ли, че тези записи бяха направени незаконно? Не трябваше ли Линдстрьом да каже нещо от сорта, че това бяха записани строги държавни тайни и че незабавно щяха да използват всички налични ресурси, за да се подсигурят, че не съществуваха и копия, както и че материалът ще бъде отстранен завинаги и никога няма да бъде показван на друг жив човек извън тази стая?
– Има ли нещо, което бихте искали да кажете? – попита Йенс Линдстрьом след няколко дълги секунди.
Холтедал бързо се усмихна. Много му се искаше да има как да направи обезоръжаващ коментар, като например, че всички те можеха да се усмихнат и да се посмеят малко, а след това да се концентрират над решението. Но той не се сети за правилен коментар. Вместо това усети, че главата му се загряваше все повече и повече, след като си даде сметка какво можеше да означава това – за него самия, за кариерата му, за неговото семейство и приятели. Появиха се горещи, трескави вълни, които го обливаха – унижението, зверовете в медиите, които идваха на глутници да щракат с фотоапаратите си, неговото падение, а може би и падането на правителството. Холтедал се улови за гърлото и откопча най-горното копче на ризата си.
Държавният секретар Мьоселв прочисти гласа си и се облегна напред.
– Ние допускаме, че... този материал никога няма да напусне сградата. – Той погледна първо към Линдстрьом, а след това и към Му. Му кимна почти незабележимо. – Освен това трябва да се подсигурим, че няма копия. А в случай че има, те трябва да се унищожат, да се премахнат незабавно.
Холтедал леко се изправи и с благодарност погледна своя държавен секретар.
Мьоселв смъкна очилата си по-надолу на носа.
– На последното видео беше спомената операция "Дракон". Очевидно разговорът протече на норвежки, така че тази жена, която най-вероятно е направила записа, не е разбрала за какво става въпрос. Смятам, че вие, от "Полицейска закрила", сте напълно наясно за усложненията, ако това изтече, не само тук, в Норвегия, но и за нашите най-важни съюзници. Говорим за международни усложнения, чиито последствия никой не знае.
– Вие трябва да намерите момчето – каза Холтедал с необичайна сила в гласа – веднага!
94.
– Една позната в момента е на път за натам – каза Йоаким на Мартин.
– Към моя дом ли?
– Да провери контейнера с отпадъци. Ще звънне, когато стигне.
Мартин вдигна рамене.
– Нали няма пак да измислиш нещо различно? – Йоаким го погледна сериозно.
– Няма, без майтап – отвърна Мартин.
Йоаким се обърна към Хенрик, който го гледаше с уплашени очи.
– Ще чакаме – каза той. – Ей там има един павилион, ако искате нещо, но засега ще почакаме тук.
Хенрик не реагира, само го погледна с онзи изплашен поглед.
"По дяволите – помисли си Йоаким – какво правя с него?". Хенрик изглеждаше може би дори още по-ужасен от момчето от другата му страна.
С малко късмет след час-два щяха да са открили плика и той и Хенрик щяха да са обратно на път за Копенхаген. След това щяха на спокойствие да съберат всичкия доказателствен материал – както неговия, така и този на Далайла, да се свържат с Ингер Холмсбю и всичко щеше да се нареди. Щяха да удавят Дракона в неговата собствена кръв с всичко това. Едва тогава можеха да започнат да мислят как да изградят отново един нормален живот.
Погледна Хенрик. Тесните рамене се бяха прегърбили. Той беше точно толкова подгизнал, колкото и те.
– Сега това момче тук ще ни помогне – заяви Йоаким. – Не след дълго всичко това ще свърши.
– Тогава ще мога ли да се прибира вкъщи? – попита Хенрик.
Йоаким трябваше да отклони поглед за момент.
– Да, обещавам ти – отвърна спокойно Йоаким. – Тогава ще се прибереш.
Мартин седеше и нервозно се оглеждаше. Междувременно той трепереше.
– Кой е той? – попита внезапно той.
– Моят син – каза Йоаким.
– О. – Мартин се приведе леко напред и за първи път разгледа Хенрик по-отблизо.
Йоаким набра номера на Далайла още веднъж. Все още нямаше никакъв отговор.