Той свали от себе си раницата и я отвори. Пъхна ръката си вътре чак до дъното и с пръсти напипа пистолета, хвана го и го извади. Вдигна го пред себе си и внимателно го заразглежда.
Все така валеше, но за щастие, вече не просветваше и не гърмеше. Никога не беше харесвал бурите. В дните, когато беше сам и беше изненадван от светкавици, винаги се беше хвърлял в най-близката дупка или канавка, оставайки там дълго след като бурята беше преминала. Майка му казваше, че това е най-сигурното, което човек може да направи, ако не е на закрито или в автомобил.
Мартин извади торбичката с патроните от страничния джоб на раницата си и я отвори. С мокри, треперещи пръсти младежът отвори пълнителя и започна да поставя вътре патрони – един по един, общо шест. След това затвори отново пълнителя. Чу се металическо щракване. Хвана дръжката, превъртя пистолета в ръка, докато сърцето му биеше като лудо. Останалите патрони хвърли в канавката.
Огледа се и закрачи. В ръката си стискаше пистолета. Гвачеше с обувки. Тревата започна да стига до коленете му. Ако отидеше малко по-наляво, щеше да стигне до първата отбивка за пътя.
Той потърка уста и усети, че за пореден път е на ръба да заплаче.
"Никога няма да ме хванат – помисли си той. – Никога."
101.
Полицай Карл Брена тихо изруга, когато внезапно беше заслепен от светлината на идващ насреща микробус. Той мигна с предните светлини на полицейския автомобил два пъти, преди шофьорът на микробуса да включи четирите светлини, монтирани над шофьорското място, и да намали предните светлини, така че Брена отново да може да вижда пътя пред себе си.
– По дяволите, не виждам нищо – каза той на Ерик Ларсен, колегата до него. – Тия проклети микробуси...
Но Ларсен не го слушаше. Беше забелязал нещо отстрани на пътя и седеше с обърната назад глава.
– Почакай малко, Карл – рече той.
– Какво има?
– Мисля, че това беше той – онзи младеж. Вървеше там, покрай пътя.
Брена намали скоростта, докато се взираше в огледалото за обратно виждане. Виждаше сянката на някаква фигура, която вървеше по пътя, малко зад тях.
– Просто продължавай да караш – каза Ларсен превъзбудено.
Брена отново увеличи скоростта.
– Успя ли наистина да видиш, че това беше той в проклетото време?
– Същата раница, момче, същите дрехи, доколкото можах да видя, без чадър или дъждобран и сам. Шансът това да е той, е много голям.
– Скоро ще разберем дали е така – отвърна Брена. Той продължи да кара, правейки десен завой, и фигурата изчезна от огледалото за обратно виждане. След това отби и спря.
– Ето там, вляво – заяви Ларсен и посочи. – Нека да скрием автомобила в страничния път ей там.
Брена подкара спокойно към страничния път вляво – чакълест път с дървета от двете страни, който, както изглеждаше, водеше към някакви частни постройки. Продължи още двайсет-трийсет метра и паркира колата с едната страна в тревата, така че другите автомобили да могат да минават. След това изгаси двигателя и светлините.
Двамата излязоха от колата и се върнаха обратно на главния път. Силният порой беше спрял, но все още ръмеше. Скриха се зад няколко ствола на дървета и не изпускаха от очи пътя.
Веднага след това се появи момчето. Беше близо до завоя и мина под една улична лампа, така че имаха възможност да го видят по-добре. Носеше шушляково яке и суичър отдолу и беше подгизнал.
– Ти беше прав – прошепна Брена, – това трябва да е той.
Един автомобил се зададе. Момчето се обърна в момента, в който той премина, и двамата мъже забелязаха, че то държеше дясната си ръка в джоба. Беше издут. Младежът носеше нещо там.
Ларсен придоби обезпокоен израз на лицето си.
– Виждаш ли го? – попита той колегата си с нисък глас.
– Да – прошепна Брена.
– Нож? Пистолет?
– В информацията не пишеше нищо за това дали е въоръжен. Та той не е ли едва на петнайсет?
– Нещо подобно – прошепна Ларсен.
– Мартин Тьонесен, нали така се казваше?
Ларсен кимна.
Тийнейджърът бързо стигна до пътя, където се намираха те. Той се огледа – очевидно нервно.
– Ще го оставим да мине. Ти ще застанеш на пътя и ще се приближиш в гръб, аз ще мина на противоположната страна, ще го настигна и ще му отвлека вниманието.
Ларсен кимна.
Стояха спокойно и изчакаха момчето да ги подмине. Веднага щом му видяха гърба, двамата се раздвижиха. Ларсен изтича на пътя, без да издава нито звук, докато Брена бързо закрачи отляво.
Мартин забеляза Брена на отсрещната страна, когато почти се бяха изравнили. Брена видя, че тийнейджърът се вцепени, когато съзря полицейската униформа.