Тя кимна.
– Работя за него от дълги години.
– Така ли?
– Да. Бях негова секретарка, личен асистент – тя погледна надолу – ...както искате го наречете.
– Аха. – Бидерман вдигна светлите си вежди.
– Той е помогнал на судански военнопрестъпници, като им е осигурявал убежище във вашата страна.
– Мхм.
Тя го погледна объркано.
– Не разбирате ли?
– Напротив, напротив. Как е успял?
– Това е дълга история. С колко свободно време разполагате?
Бидерман хвърли поглед към ръчния си часовник.
– Още половин час, след което, за съжаление, трябва да продължавам по-нататък. Но си помислих, че сега можем да
проведем кратка среща, а по-късно да се срещнем в моя офис след... – той бързо се усмихна два дни. Утре е националният празник на Норвегия. Няма да мога да се измъкна в този ден.
– След два дни?
Той огледа хотелската стая.
– Ако това е проблем за вас, за съжаление, не бих могъл да...
– Не, не – прекъсна го тя и поклати глава. – Няма проблем.
– Добре. Нека оползотворим времето. Този... Ферен значи е помогнал на някои от вашите сънародници, като им е дал убежище в Норвегия. Така ли да го разбирам? – Той ѝ показа дланите си. – Направено ли е с фалшива националност, това ли е, в което е проблемът? Фалшиви истории за произход и фалшиви документи за самоличност?
– Да – кимна тя.
Бидерман се облегна назад в стола.
– Е, това е проблем, който имаме тук, в Норвегия, и досега във всички западни страни. За съжаление, всекидневно пристигат хора, които се опитват да пребивават в Норвегия с фалшива народност. Почти деветдесет процента от тези, които идват, са без документи за самоличност.
Тя поклати глава.
– Не това е проблемът...
– Не е ли? Да не би тогава да е станало законно? – Той се усмихна.
– Не. Но някои от най-големите военнопрестъпници на Судан се разхождат необезпокоявано по улиците на Осло. Трябвало е да бъдат дадени под съд и наказани, а не освободени от отговорност за извършеното от тях.
– Звучи разумно. И вие притежавате доказателства, че тези... суданци, които се намират в Осло, наистина са военнопрестъпници?
Тя сведе поглед надолу.
– Вероятно – отговори тя по-меко. – Но и Ферен, неговата дейност... – За момент тя гледаше в пода. – Предлагам ви да прегледаме събраното от мен, когато се срещнем във вашия офис и имаме повече време. Това ми идва в повече. – Гласът ѝ се пречупи. За своя изненада той видя как една сълза падна върху външната страна на ръката ѝ, която тя държеше в скута си.
– ОК – рече Бидерман изненадано, галантно извади бялата си носна кърпичка от джоба на костюма си и ѝ я подаде. – Ето. Нека се поуспокоим. По-добре е да направим точно както вие казахте – да се заемем с това, когато имаме повече време. Когато се срещнем отново, ви обещавам, че ще разполагаме с цялото време, което ни е необходимо.
Тя взе носната кърпичка и внимателно изтри около очите си.
– Благодаря – промърмори тя едва доловимо;
– Разбирам, че това е трудно за вас – продължи Бидерман. – Намирате се в чужда страна, а и според моя приятел адвокат Йостайн Конти ви е страх. – Той се наведе към нея.
– Имате ли основания за това? Има ли някой, който знае, че вие сте тук?
Тя поклати отрицателно глава.
– Не, никой не знае, че съм тук. И няма никой, който да знае какво съм събрала като доказателствен материал.
– Добре. Тогава сте в безопасност тук, в хотела до по-нататък. Ако желаете, мога да дойда за малко утре вечер, за да проверя дали сте добре. Искате ли?
– Да, благодаря, много бих се радвала.
Това не беше точно отговорът, който Бидерман искаше да чуе, но помисли дали нямаше да му се отвори възможност за кратко посещение преди Традиционното празненство. Освен това в същото време, след относително тежка алкохолна майска почерпка в Гранд той едва ли щеше да бъде в състояние да шофира, така че вероятно щеше да се наложи да вземе такси – а возенето с такси на 17-и май струваше едно малко състояние. За кратък момент той се замисли дали да не я попита за заплащането, но не звучеше като добра идея. Реши да почака, докато тя се почувства по-добре.
– Тогава ще видя какво мога да направя – каза Бидерман.
– Във всеки случай можем да се чуем по телефона, нали? – усмихна се той. – Нека да си разменим телефонните номера.
Тя не отговори, но стана и отиде до леглото. Изпод дюшека извади голям кафяв плик за писма. Бидерман не успя да се сдържи да не се усмихне. Всичко това му напомняше за отрязък от криминален сериал, който бе гледал преди известно време. Дали не беше "Семейство Сопрано"?