Един брониран автомобил от Аварийната служба се появи на чакълестия двор и паркира на около трийсет метра от павилиона. Много облечени в черно, въоръжени полицаи с каски, бронирани жилетки и щитове се скриха зад колата. Освен това двама стрелци бяха разположени да пазят задната страна.
Вътре в павилиона беше напълно тъмно и нямаше никакъв признак на движение.
Един мъж с мегафон отиде вдясно от бронираната кола на игрището. Пред него застана един човек, който пазеше и двамата с щит. Мъжът доближи мегафона до устата си.
– Мартин – проехтя гласът му. – Знаем, че си там. Много бих искал да поговорим. Включи мобилния си телефон и ще намерим някакво решение.
Телефонът звънна. Йоаким вдигна, преди да се чуе вторият телефонен сигнал.
Първоначално Йоаким дочу учестено дишане.
– Те, те... – Беше Мартин.
Йоаким вдигна ръка нагоре, за да даде знак на останалите двама да пазят тишина.
– Само спокойно – каза той. – Какво се е случило?
– Аз... аз стрелях! – Той заплака. – Той може би е мъртъв!
– Къде си, Мартин?
– Застанали са ей там. – Той захълца. – Мамка му, мамка му. Аз... – той не можа да каже повече. После зави като ранено животно.
– Мартин, чуваш ли ме?
– Дааа! – извика младежът. – Мамка му! – И после додаде по-тихо:
– Мамка му, мамка му...
– Къде си?
Изведнъж Йоаким чу на заден план някакъв мегафон:
– ...бъдеш така добър да излезеш, без да... – На преден план се чуваше още по-забързаното дишане на Мартин.
– Карай! – просъска Йоаким и посочи към предното стъкло. Ингер включи на скорост и даде газ, потегляйки извън района.
– Ще стрелям – разхълца се Мартин. – Ще ги застрелям, проклет да съм!
– Не го прави – спря го Йоаким. – Веднага идвам. Говори с мен. Сега идвам, всеки момент.
Йоаким хвърли поглед към задната седалка. Хенрик седеше и го гледаше с широко ококорени очи, полуотворена уста и с ръце, притиснати от двете си страни.
"Той чува какво казва Мартин – помисли си Йоаким. – Хенрик чува всяка думичка."
– Не прави нищо глупаво, Мартин. Аз съм на път – каза той и се обърна към Хенрик, опита се да му се усмихне успокояващо.
Ингер караше колкото можеше по-бързо, като чистачките бяха пуснати на максимална скорост.
Вече можеха да видят къде се намираше Мартин. Един хеликоптер кръжеше във въздуха със силен прожектор, насочен към хълма.
105.
Мястото не беше трудно за намиране. Бяха сложени множество заграждения, зад които бяха застанали тълпа от любопитни наблюдатели.
Ингер спря автомобила на тротоара, точно до загражденията. Йоаким отвори вратата, все още с телефона на ухо.
– Сега съм тук – заяви той на Мартин, който през цялото време беше на ръба напълно да изпадне в паника.
– Недей! – Хенрик се хвърли към предната седалка и сграбчи якето на баща си.
– Недей да отиваш там!
Йоаким остана седнал с единия крак навън и се обърна към Хенрик.
– Трябва да му помогна. Не се страхувай, Хенрик. Веднага се връщам.
– Не го прави! – извика Хенрик.
Йоаким успя да се освободи от хватката на Хенрик и излезе от автомобила. Дъждът валеше като из ведро. Той затвори вратата след себе си и видя, че Ингер се обърна назад, хвана ръката на Хенрик и започна да говори с него.
– Сега идвам – успокои го той, докато започна да си проправя път сред стената от зрители пред загражденията с мобилен телефон на ухо. Той безразсъдно си проби път сред множеството от хора, облечени с непромокаеми дрехи и с чадъри в ръка, докато не стигна до червено-бялата лента.
Той бързо се наведе и пропълзя под нея.
Един цивилен полицай незабавно отиде при него и постави ръка на рамото му.
– Трябва да стоите от другата страна – каза строго той.
– Говоря с него по телефона – каза Йоаким и посочи мобилния с левия си показалец. – Мартин. Аз съм негов приятел. Пуснете ме да мина. В момента разговарям с него!
Полицаят изкрещя нещо на един друг човек малко по-надолу по улицата, докато Йоаким продължаваше да говори по телефона.
– Сега тръгвам, Мартин. Веднага идвам!
Мартин тихо плачеше от другата страна на линията.
Цивилният полицай по-надолу по улицата дойде, тичайки.