Извади кафявия плик, който беше оставила на шкафа в коридора – беше го намерила много преди Йоаким и двете момчета да се появят. Тя влезе във всекидневната и опразни съдържанието върху масата.
Всичко с изключение на четири карти памет беше унищожено. Освен това имаше много документи. Тя бързо ги прелисти, преди да вземе телефона си.
Веднага след това чу сънения глас на Арве Магне Ферен от другата страна на линията.
Ингер се усмихна. В отделни случаи си струваше да събудиш човек ужасно рано сутринта.
– Аз съм.
– Ингер?
Тя дочу звуци, които показваха, че той се изправя в леглото.
– Всичко приключи – заяви тя.
– Взе ли го? – Гласът му внезапно стана нетърпелив, развълнуван.
– Да. – Тя се прокле, задето нямаше и една пълна чаша вино. Това трябваше да се отпразнува.
– Пликът е в мен.
– Къде си?
– У дома.
– Благодаря ти, Боже – прошепна той. – Какво има вътре?
– Документи и карти памет. Далайла трябва да е копирала много от тях при себе си. Аз само набързо прегледах съдържанието, но няма съмнение, че е специфично. Но като изключим четири, всички останали карти в плика са били унищожени. Какво да правя с тях? Искаш ли да ти го дам?
– Не – решително отвърна Ферен. – Ти имаш печка, нали така?
– Да.
– Искам да изгориш всичко. Можеш ли да ми обещаеш, че ще го направиш – веднага?
– Някога да не си можел да ми имаш доверие?
– Не, Ингер. – Тя долови усмивката в гласа му.
– Какво се случи с Йоаким и сина му? Ами... Мартин, не се ли казваше така онова момче?
– Йоаким беше отведен от полицията. А майките на двете момчета дойдоха. Мартин и неговата майка бяха откарани в полицейското управление, Хенрик бе отведен у дома от бившата съпруга на Йоаким.
– Радвам се, че те има, Ингер.
– Всичко свърши, нали?
– Надявам се. Ти свърши чудесна работа. Легни си и се наспи добре – след като си изгорила нещата.
– Приятни сънища и на теб.
Ингер затвори и стана. След това отиде до печката, отчупи две парчета брикети и запали три изсъхнали трупчета от бреза.
Тя изчака, докато пламъците се разгоряха, а дървените трупи просветнаха, преди да започне да изсипва там съдържанието на плика. Остана така и наблюдаваше през стъклото на печката, докато и последното парченце от плика и всичко в него не беше погълнато от пламъците.
107.
Беше предобед, когато Йоаким се заклатушка към спалнята в апартамента на улица "Хофсвайен" и легна по гръб на леглото. Загледа се в тавана – безсънно, развълнувано и преуморено.
След като многократно през същата нощ не беше успял да се свърже с Далайла, остави всички карти на масата. Страхуваше се и помоли полицията за помощ. Те незабавно се свързаха с датската полиция, която изпрати патрул до апартамента, докато Йоаким все още се намираше в полицейското управление. Полицейският патрул в Копенхаген откри, че апартаментът бе празен. Нямаше и следа нито от Далайла, нито от лаптопа му или някакви документи. Всичко липсваше. Имаше единствено две възможности – или Далайла е била принудена да избяга и е взела със себе си лаптопа и документите, или е била отведена от хората на Дракона. По един или друг начин трябва да бяха открили адреса на апартамента за укритие, но Йоаким нямаше представа как. Единствената сламка, за която той можеше да се улови, беше, че Далайла е трябвало да избяга, после е забравила къде си е оставила мобилния телефон и затова не е имала възможност да се свърже с него. Тя сигурно не си спомняше номера на мобилния му телефон. Но Йоаким не вярваше в това. И още по-малко вярваше, че датската полиция малко по-късно е съобщила, че банята на апартамента в Копенхаген е била омърсена с кръв и че ще бъде започнато пълно разследване.
Йоаким разказа за заплахите срещу Хенрик, които са го накарали да мълчи по време на съдебния процес, за доказателствата срещу Ферен, които той беше събрал и запазил по време на излежаването на наказанието в затвора, за срещата с Далайла и всичкия материал, който тя беше събрала, но който е изчезнал, когато нейният адвокат е починал при автомобилна катастрофа, за контакта с Мартин и за плана те с Хенрик и Далайла да потънат вдън земя, докато не отмъстят на Дракона.
– Дракона ли? – беше се зачудил онзи, който провеждаше разпита с него с усмивка на уста. – Така ли го наричахте?
– Не – бе отговорил Йоаким. – Той сам се наричаше така.