114.
Ингер вкара колата по притихналата в нощта алея, където живееха Анжелика и Хенрик.
– Никога преди не бях виждала Арве такъв... Държеше се сякаш... беше изгубил ума си.
– Той е чудовище – заяви Йоаким. – В продължение на много години живеех със заплахите му и ги приемах страшно сериозно.
– Мили Боже! Как...?
– Спри тук – прекъсна я той.
Ингер доближи автомобила до тротоара и спря, петдесет метра по-надолу от входа на редицата къщи. Тя изключи двигателя и светлините.
Отрязък от зелената морава на съседите беше озарена от уличното осветление. По тревата имаше роса. Къщите наоколо бяха потънали в мрак. Цареше тишина.
Ингер отвори вратата и се обърна към него.
– Бяла редица къщи, първата отляво ли?
– Да. Побързай.
Ингер пробяга последните двайсет метра до входа. Външната лампа беше светната, но прозорците, които гледаха към малката уличка, бяха тъмни. Нямаше жива душа наблизо. Голям знак на охранителната фирма "G4S" беше сложен до звънеца. Тя натисна копчето и дочу далечен камбанен звън. След това тя бързо го натисна още два пъти.
Хвърли поглед нагоре-надолу по пътя зад себе си.
"Опитай отново – помисли си тя и размърда краката си неспокойно. – Опитай отново!"
Едно бледо лице внезапно изскочи иззад прозореца вляво от нея. Ингер помаха и даде сигнал с ръка, че случаят е спешен, и другата жена трябва веднага да дойде на вратата. Главата изчезна. За щастие, тя я разпозна. Бяха се срещали и преди, когато Анжелика дойде да прибере Хенрик след драмата на футболното игрище.
Входната врата бавно се отвори. Синджирът, които беше здраво затегнат от вътрешната страна, издрънча. Ингер забеляза уплашеното, пребледняло и негримирано лице, което се появи на процепа на вратата.
Анжелика я погледна с присвити очи.
– Вие ли сте? Какво има? – попита уплашен глас.
– Трябва да вървите незабавно. Не разполагаме с много време. – Ингер усети как тялото ѝ се вкочанява, когато дочу звука на дизелов двигател, който се приближаваше. Тя инстинктивно се обгърна с ръце.
– Какво искате да кажете?
– Пуснете ме да вляза вътре. Някой идва.
Анжелика махна синджира и ѝ отвори.
Ингер се промъкна вътре и затвори вратата в момента, в който колата премина. Тя се опита да надзърне през неясното стъкло до входната врата, но вече не виждаше светлините от автомобила. Той беше отминал. Звукът от двигателя също го нямаше.
– Ще се обадя в полицията – заяви Анжелика.
– Можете да се свържете с тях когато и да е по-късно. Но първо трябва да се махнете оттук, веднага. – Тя отново се опита да погледне през матовото стъкло още веднъж. – По дяволите, това може да са те.
– Кои?
– Арве Магне Ферен. Той си мисли, че аз или Йоаким сме издали информация, свързана с него. Може да реши да ви използва като... средство за натиск.
– Мамо?
И двете се обърнаха. Внезапно Хенрик се появи в коридора и ги погледна с ококорени очи.
– Здрасти, Хенрик – рече Ингер. Тя отиде при него и клекна. – Ти и мама трябва да дойдете с мен веднага.
Йоаким седеше на шофьорското място и включи двигателя в момента, в който видя тримата да тичат. Той свърна в най-близката отбивка и зачака.
Ингер задържа вратата на автомобила за Анжелика. Тя влезе навътре, последвана от Хенрик.
Анжелика не видя кой караше автомобила, докато Ингер отново не отвори предната врата.
Жената нададе див писък в знак на протест.
Ингер бързо седна на колене на предната седалка и се обърна към другите двама отзад.
– Млъкнете веднага! – извика тя на Анжелика.
– Мамо! – Хенрик придърпа към себе си ръката на майка си. – Не го прави!
– Няма да останем при него! – Анжелика насочи треперещ показалец към врата на Йоаким. – Отказвам! Не искам да виждам този мъж!
Ингер сграбчи китката на Анжелика.
– Нямате избор. Хората на Ферен може би са по петите ви. Трябва да вървим!
– Мамо! – Хенрик се вкопчи в нея, докато сълзите започнаха да се стичат надолу по бузите му. – Трябва да останем тук! Трябва да останем при татко!
Анжелика хвърли към Хенрик поглед, изпълнен с изненада, и обгърна детето с ръка. Ингер пусна китката ѝ.
Внезапно Хенрик се хвърли напред и обви с ръце гърлото на Йоаким.
– Аз го направих – захлипа той. – Аз звъннах на мама и след това те намериха Далайла!