Кристофершен сложи ръка на отворения прозорец.
– Не си си и помислял да създаваш проблеми, нали?
– Естествено, че не – рече Улав и отново си дръпна от цигарата. – Иска ми се да имам добри взаимоотношения с бившите си колеги.
– Какво правиш тук, Улав? – Кристофершен усети, че главата му се затопля.
Улав разгледа Кристофершен със сериозно изражение на лицето, докато изпускаше дим надолу, към скута си.
– Опитвам се да си изкарвам прехраната. Точно като вас.
Кристофершен отново се насили да се усмихне.
– За кого работиш?
– За мнозина – имам много клиенти, Кристофершен, но бих приел и още, ако познаваш някого.
Кристофершен пусна прозореца.
– Направи ми една услуга. Разкарай се, Улав. Не искам да те виждам повече тук.
– Няма проблем – заяви Улав, за последно си дръпна от цигарата и я хвърли на асфалта. Веднага след това потегли и изчезна.
Грини виждаше, че колегата му беше раздразнен, когато се настани обратно в автомобила. Затова почака малко преди да го попита:
– Какво правеше този тук?
– Дявол го знае какво. Но в това, че мнозина се интересуват от нашата цел, няма никакво съмнение.
11.
Белият "Ягуар" се държеше перфектно на пътя. Само един лек натиск върху педала за газта и двигателят с охота започваше възторжено да ръмжи, притискайки го назад в кожената седалка. Беше свалил от себе си дебелото яке, ръкавиците и вратовръзката и шофираше с официално сако с две копчета на ризата, откопчани на врата, така че малко от светлокестенявите му косми се виждаха.
Всичко беше толкова по-различно при смъкнат покрив. Силните шумове от трафика, който гърмеше наоколо, вятърът, който бушуваше и рошеше косата, това почти вълнуващо усещане за свобода, подобието на младежко перчене. Освен това се носеше аромат на цветя и хладна влага. Той можеше да долови дори звука от любовните песни на птиците в размножителен период сред звука на двигателя.
Първият за годината ден със смъкнат покрив, 120000 в брой и барбекю в приятна компания, която го очакваше. Животът едва ли можеше да бъде по-добър.
Адвокат Бидерман пусна CD плейъра и на висок глас започна да си припява заедно с музиката на "Ролинг Стоунс", която изведнъж тръгна от колоните: "I can't get no satisfaction! "
По пътищата имаше по-малко движение, отколкото бе предполагал. Хората трябва да бяха приключили по-рано, защото на следващия ден беше 17-и май. Междувременно автомобилите караха леко встрани, така че той беше свободен да даде допълнително газ. "Cause I try, and I try, and I try, and I try. I can't get no (...)"
Чу, че мобилният му телефон силно звъни, отпусна леко газта, намали звука на "Ролинг Стоунс" и постави слушалката на хендс фрийто си в ухото. Остави телефона в скута си.
Беше Линда, съпругата му.
– Йенс и Йойо дойдоха. Ти къде си?
– На път съм – усмихна се той, мина на трета скорост и силно натисна педала за газта, така че тя да чуе бръмченето.
– Мили Боже, Кени, карай внимателно.
– Там съм до десет минути най-много – отвърна ѝ той.
12.
Обикновено Арве Магне Ферен ставаше в пет часа сутринта, но днес беше 17-и май и не се работеше, затова реши да се поизлежава още няколко минути. Лежеше в полубудно състояние под шума от постоянното бръмчене на климатика в ушите му.
Докато лежеше така полузаспал, мислите му отново се насочиха към Далайла.
Никой все още не се беше чувал с нея. Джон беше констатирал, че малкият ѝ апартамент бе заключен и опразнен, беше разпитвал и всички съседи дали знаеха къде можеше да е тя. Но те само бяха поклатили отрицателно глави и разказаха, че нямат и най-малка представа накъде беше заминала. Далайла я нямаше от два дни. А мобилният ѝ телефон беше изключен.
Това тревожеше Ферен, силно го тревожеше.
Когато мислите му станаха прекалено обезпокояващи и натрапчиви, той повече не можеше да лежи, затова реши да стане, внезапно напълно буден. Усети пристъп на болка в бедрата, когато стъпи на пода и се изправи.
Съпругата му Луси, която по произход бе от Чад, със сигурност вече беше станала. Така беше най-добре. Двете деца от първия му брак бяха пораснали и се бяха изнесли преди много години. Луси никога не се сдоби с деца. Сега бе преминала трийсет и пет и беше изгубила надежда. Срамуваше се от липсата си на плодовитост.
След един бърз душ и лека закуска, състояща се от пресни плодове, която беше приготвена за него и прибрана в хладилника, той намери черния си костюм. Не му се налагаше често да го използва, само при тържествени събития и в някои случаи, когато щяха да се провеждат важни срещи. Последният път всъщност беше преди няколко дни, при успешната среща с Африканската банка за развитие.