– Надявам се, че се забавлявате.
Ферен се изправи и се обърна по посока към гласа, който ги прекъсна. Посланик Клаусен бе дошъл и седеше с изкуствена усмивка на уста.
– Разбира се – отвърна Ферен и вдигна към него чашата си с вино за наздравица, преди да открие, че посланикът нямаше чаша.
Съпругата на посланика улови ръката на мъжа си и леко се облегна на него, докато спря погледа си върху Ферен.
– Бих искал да поговоря с вас на четири очи – обърна се Ферен към посланика. – Дали е възможно? Мисля, че довечера ще стане твърде оживено.
– Сега? – попита Клаусен. – С най-голямо удоволствие.
– Тогава, господа, аз, разбира се, ще се оттегля – включи се съпругата на посланика, пусна ръката на мъжа си, притвори очи в престорена изстрадала гримаса и изчезна в посока към малка групичка жени, които седяха близо една до друга точно на няколко крачки.
Ферен отпи последните остатъци от изпълнения ѝ със сладост аромат.
– Извинете, ако това бе неучтиво от моя страна – рече той на Клаусен. – Ще отнеме само един момент.
– Няма никакъв проблем – на свой ред каза Клаусен, хвана Ферен за лакътя и го поведе през вратата на терасата към просторния хол и след това нагоре по застланите с килим стъпала към втория етаж. Там горе те седнаха на два плетени стола, които се намираха до стъклена масичка, точно зад перилата на площадката.
– Направо към въпроса – заяви Ферен. – Разбрах, че Йоаким Жаклин е бил освободен от затвора вчера.
Клаусен кимна.
– Чухте ли нещо?
– Не. Но съм наясно с пускането му на свобода. Мнозина се интересуват от това. – Той навлажни устни.
– Знаете ли какво се случва? Има ли някой, който да е... казал нещо?
Клаусен леко поклати глава.
– Не, не знам никакви подробности. Но смятам, че го следят.
– Можете ли да вземете някакви контакти и да опитате да откриете какво става? Аз самият се мъча да добия някаква представа.
Клаусен вдигна рамене.
– Седемнайсети май е. Съмнявам се да има някой високопоставен на работа на тераса "Виктория".
– Не можете ли да се обадите въпреки това? Вижте какво можете да откриете, преди да се срещнем отново тази вечер.
– Ще видя какво мога да направя.
– Добре. – Ферен отпи от леденостудената вода, която все още държеше в ръка. – Оценявам го.
13.
Когато сутрешното слънце най-сетне започна да пробива през тежките завеси, Далайла стана и отиде в банята, за да си вземе душ. Беше минала една безкрайно дълга и безсънна нощ. Не можеше да си представи колко време прекара, докато горещата вода течеше върху нея, като в същото време постоянно се ослушваше за звук от мобилния телефон, който бе оставила върху тоалетното шкафче. Остана там, докато не започна да ѝ става неприятно.
Когато той позвънеше, трябваше да е готова веднага да вдигне.
Хотелската стая, в която тя се намираше, ѝ изглеждаше все по-малка и по-малка с всеки изминал час. Не можеше да понесе храна и се отказа да слиза в трапезарията за закуска. Но съжали, когато мина единайсет часа и сервирането на закуската беше приключило (според информационната брошура). Едва тогава усети, че стомахът ѝ нямаше какво да смила. Всичко, което бе поела досега, беше изворна вода.
Далайла не можеше да се засеседи за дълго време, преди отново да трябва да се изправи и да направи петте крачки, които бяха необходими, за да стигне човек от прозореца до вратата, отново и отново, обиколка след обиколка, докато минутите бавно се изнизваха.
Той трябваше всеки момент да се свърже с нея, мислеше си тя. Бидерман трябва да звънне всеки момент – или да дойде. Но телефонът, който стоеше на нощното шкафче, не издаваше нито звук, както и мобилният ѝ.
Отиде до масата, провери дали мобилният беше включен, за Бог знае кой път, и след това го остави обратно на мястото му.
Часът минаваше дванайсет, а все още нямаше новини от Бидерман.
Неприятни мисли започнаха да валят. Сякаш отдавна се бе опитвала да им попречи да я обземат, но когато тя веднъж се пречупи, те не спираха. Може би адвокат Бидерман беше измамник. Може би Йостайн Конти, с когото за последната година тя бе установила толкова близка връзка, но сега се бе преместил в Марбела, не познаваше Бидерман достатъчно добре. Може би Йостайн просто мислеше, че го познава. Измамниците бяха експерти в печеленето на доверие.