– Ти си единственият, когото имам точно сега. – Гласът ѝ потрепери. – Страхувам се. Трябва да ми помогнеш.
– Слушай ме, Далайла. Направих достатъчно.
Тя дочу изщракване.
Като в транс остави мобилния телефон върху завивката на леглото и с механични крачки отиде до прозореца. Загледа се иззад дебелите, спуснати завеси навън, в мрака.
Абдул ал-Фарук се намираше там, съвсем наблизо. Усети, че устата ѝ пресъхва.
Беше тъмно по съвсем различен начин в тази страна. По това време от денонощието, когато не беше нито ден, нито нощ не беше непрогледна тъмнина, а сиво и лишено от багри. Но всички улични светлини навън бяха запалени, сякаш искаха да покажат, че вече бяха подготвени да посрещнат силите на мрака.
Йоаким, къде си? Защо правиш това против мен? Защо?
19.
Йоаким закрачи из празната стая до вратата на терасата. Поседя, загледан в непрестанния поток от автомобили, които преминаваха в здрача по магистралата навън.
Все още не беше получил обратно съобщение от адвоката. Кога щеше да получи позволение да посети Хенрик, не се знаеше. Но поне парите щяха да дойдат. Беше получил есемес от Type, в който пишеше, че е било наредено на банката днес да бъде преведена цялата окончателна сума по неговата сметка. Освен това бе приключил със сделката с апартамента, който бе продал, преди да отиде в затвора. Когато ипотеката беше изплатена, той разполагаше с около два милиона крони. Бяха вложени във фонд за наеми.
Отвори вратата, излезе на терасата и се обгърна с ръце заради студения полъх на вятъра.
Хенрик беше първото несигурно нещо, както и най-важното. Без него всичко останало губеше смисъл. Без него всичко щеше да е решено и приключило много отдавна.
Мобилният му телефон, който беше на кухненския плот, звънна. Влезе, затвори вратата и се спусна към кухнята.
Беше непознат номер. Вдигна.
– Йоаким Жаклин? Да, здравейте. Отново се обажда Ингер Холмсбю, журналистката от вестник "Драмен". Имате ли минутка?
– Здравейте. Какво желаете?
– Извинете, че ви звъня толкова късно. Знам, че сега би трябвало да разполагате с цялото време, от което се нуждаете, за да се насладите на свободата на тишина и спокойствие. Не че аз самата някога съм била в затвора, но мога да си представя какво е да... да... да бъдеш свободен отново.
Чувството трябва да е невероятно.
Той трябваше да се усмихне на начина, по който тя се опитваше да го накара да омекне.
– Едно интервю би било напълно неуместно.
– О, така ли? Не би ли било хубаво, ако човек можеше да чуе и вашата версия по въпроса? Искам да кажа, хората вече имат формирано мнение, а може да имате възможност да поправите...
– Не – прекъсна я той. – Не се интересувам. Съжалявам.
– Но може да стане така, че аз също да имам нещо, което... е, което да ви заинтригува.
– Не мисля. – Той отиде до прозореца на кухнята и погледна навън. Сребристата "Тойота" на паркинга все още беше там. Беше се появила преди два часа. И мъжът на шофьорското място беше вътре. Йоаким видя почти незабележимо движение. Много вероятно беше да го подслушваха точно в този момент – дали с помощта на високочувствителен микрофон от колата отвън, или пък с подслушвателно устройство, монтирано в мобилния му телефон или в апартамента. А може би и на двете места.
– Не може ли да се срещнем, Йоаким? Да пийнем по кафе и да поговорим. Може би ще се изненадате приятно?
Йоаким реши, искаше да попита, независимо дали го подслушваха, или не. Не можеше да му навреди.
– Подскажете ми. С каква информация разполагате?
Тя бързо се засмя.
– О, не, вижте, не е толкова просто. Говорим за бартер, не казвам повече.
Йоаким се облегна на кухненския плот с гръб към прозореца, така че тези отвън да имат удоволствието да го наблюдават.
– Тогава няма какво повече да говорим.
– Имаме. Както казах, може да бъдете приятно изненадан.
– Не мисля – отговори Йоаким и затвори. Не искаше да го прави. Дотук знаеше прекалено малко за Ингер Холмсбю. Малкото, което беше открил в Интернет, не беше достатъчно, за да разбере дали може да ѝ има доверие, или не. Първо беше принуден да научи повече.
Улав извади слушалката от ухото си и остави микрофона с изключително чувствителната глава на седалката до себе си. Йоаким беше изчезнал от кухненския прозорец.
За двата часа, през които бе седял в тойотата, не бе видял и следа от полицейски агенти под прикритие. Това означаваше само едно – Йоаким не беше с достатъчно висок приоритет. Може би просто разиграваха номер, за да се подсигурят къде се намираше той, или дали оборудването за наблюдение е успешно инсталирано.