Затвори вратата, но не я заключи. Забраняваха му. След като веднъж той и Андреас бяха хванати да пушат и да пият бира в стаята при заключена врата, му взеха ключа. Майка му каза, че хората от "Закрила на детето" бяха преценили, че е необходимо да бъдат по-строги с него. Но той не вярваше и на думичка от това. След като Руар се нанесе при тях, майка му измисли хиляди проклети правила за всичко възможно.
С наострени уши извади куфара и грижливо го постави върху леглото. До всяка закопчалка имаше по две букви – едно "К" и едно "Б". "Най-вероятно инициалите на собственика" – помисли си Мартин. Започна да пробва различни числа по ключалките при буквите. Всяка ключалка имаше четирицифрена комбинация. Не му отне много време, преди да разбере, че нямаше никакъв смисъл. Ключалките трябваше да се разбият. Помисли за няколко отвертки, които държеше в чекмеджето и които, освен всичко друго, използваше, за да свали капаците на компютъра си, но те бяха прекалено тънки и деликатни. Вместо това той се прокрадна в коридора.
В дрешника Руар държеше комплект с инструменти. Отвори го внимателно и намери здрави железни клещи. Мартин знаеше, че Руар ще превърти, ако разбереше, но той само щеше да ги вземе назаем за няколко секунди, а после да ги върне на мястото им. Много по-лошо беше, че имаше револвер, който Руар беше заключил в нощното шкафче на спалнята. Ако знаеше, че Мартин е открил къде стои ключът и дори е показвал револвера и торбичката с патрони на Андреас, със сигурност щеше да яде бой. Откакто Руар го взимаше на стрелбището и в пълна тайна му даваше да пробва няколко изстрела, той се беше запалил сам да си вземе револвер. Само мисълта как го държи, го разтърсваше.
Телевизорът още кънтеше в дневната. Момчето чу развълнувания глас на един от коментаторите, а веднага след това възгласите на публиката. След това стана почти тихо.
Мартин се прокрадна обратно в стаята си. Затвори вратата, седна на леглото и усети, че трепери. Беше оставил куфарчето на леглото, докато отиде да донесе клещите. Ами ако изведнъж някой от тях сега дойдеше и го попиташе какво става?
Хвана дръжките на силните клещи и постави върховете им на всяка от ключалките. Мартин беше сред най-силните в класа и побеждаваше повечето на канадска борба. Металът се изви, когато той стисна клещите. Ключалката поддаде. След това той направи същото и с другата ключалка.
Остави клещите на земята, седна на леглото и отвори капака. Дишаше с отворена уста, докато се вслушваше за възможни шумове от коридора.
Първото, което видя, беше голям кафяв пощенски плик най-отгоре върху всичко останало. Погледна вътре. Имаше купчинка документи. Но той усети с пръсти, че има и издутини на дъното. Пъхна ръка вътре и извади едно от многото неща. Карти памет. По-късно можеше да провери какво имаше на тях. Върна обратно картата и остави плика настрана. Под плика имаше няколко вестника. Той ги махна. Първото, на което се спряха очите му, беше модерен калкулатор със сребриста рамка. Имаше и много химикалки, гравирани с букви в сребърно и златно в калъфче. По-нагоре в едно от многото отделения той намери тесте с визитни картички. Кени Бидерман, адвокат пишеше на всичките. "Притежателят на куфара" – помисли си Мартин, може би беше този, който бе изгорял.
Изведнъж дочу звук от дневната. "Мамка му" – изтръгна се от него. Хвърли всичко, затвори капака и прибра куфара под леглото, колкото можеше по-бързо.
Още седеше на колене, когато вратата се отвори.
Беше майка му. Седеше на вратата.
– С какво се занимаваш? – попита тя. – И защо тези клещи са там? Нали не са на Руар?
Мартин се изправи.
– Взех ги назаем само за малко. Тъкмо щях да ги върна на мястото им.
– О, не бива да се ровиш из нещата му – прошепна тя ядосано и поклати глава. – Знаеш го какъв става!
– Веднага ги връщам, нали ти казвам.
– Да – отвърна тя – направи го веднага.
Мартин взе клещите, изтича покрай нея и ги остави при другите инструменти.
Когато се върна в стаята, тя се усмихваше.
– Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш все пак?
Той ѝ позволи да се приближи и да го поглади по бузата, без да протестира.
Тя въздъхна тежко и го погледна с онези леко натъжени очи, които той добре познаваше.
– Ей, Мартин, Мартин...
Той се усмихна.
– Добре, две филии хляб тогава. С течен шоколад.
Тя бързо го прегърна и изчезна в другата стая.
Едва един час след като те си бяха легнали, Мартин стана и отново извади куфара. Първото, което направи, беше да извади съдържанието от кафявия пощенски плик извън чаршафа. Беше сложил завивката така, че бързо да може да скрие както себе си, така и всичко друго, в случай че чуеше как вратата на спалнята им се отваря.