Сред купчинката карти памет и всички документи неочаквано откри бял пощенски плик. Не го беше забелязал преди това. Опипа го. Беше дебел и мек. Отвори го и надникна вътре.
Втрещен и с пулсиращи слепоочия, той извади голяма пачка банкноти. Никога в живота си не беше виждал толкова много пари наведнъж! Загледа се в една от банкнотите. Евро. През лятната ваканция миналата година той и истинският му баща пътуваха с кораб от Осло до Германия. Там, в Германия, бяха използвали такива банкноти. На тази, която държеше, пишеше: "500". Петстотин евро. Колко беше това? Той не си спомняше. Може би петстотин крони, най-малко?
Върна обратно всичко в куфара, с изключение на банкнотите. Тях скри под възглавницата, легна и ги усети, докато се опитваше да заспи. Отново затвори плътно очи.
"Мамка му – помисли си той. – Мамка му, какво ще каже Андреас..."
22.
Арве Магне Ферен бе лежал буден два часа, когато телефонът звънна.
– Ферен? Един момент и ще разговаряте с министър Холтедал.
Секунди след това на телефона вече беше Кристер Холтедал.
– Арве. Здравей. Получих съобщението ти. В града ли си?
– Здравей, Кристер. Ами да, снощи пристигнах. – Ферен си сръбна от току-що приготвената чаша чай. – Как си?
– Слушай, извини ме, но трябва незабавно да отида на една среща. Чух, че отново си оставил съобщение.
– Да, опитвах се да се свържа с теб снощи. Може ли да се срещнем днес?
Ферен забеляза, че Кристер се поколеба, както обикновено правеше.
– Днес?
– Важно е.
– Да не би да се отнася до проекта за болницата? Проблеми ли има?
– Хей, Кристер, ще ти бъда благодарен, ако може да разговаряме за това на четири очи.
Ферен дочу въздишка от другата страна.
– Отново те връщам към лобито, където Сигне ще открие някоя пролука през деня – заяви Кристер Холтедал.
– Ще съм ти признателен – отвърна Ферен. – Тогава ще се видим по-късно днес.
Веднага след това той отново разговаряше със Сигне от преддверието.
Точно в 15:00 часа Ферен влезе в сградата на Министерство на външните работи и заседателните зали на тераса "Виктория". Бе съпроводен до офиса на министъра на развитието, след като първо беше проверен от охраната и записан в книгата за гости.
Когато Ферен влезе вътре, веднага видя, че винаги енергичният и присъстващ държавен секретар Фритьоф Мьоселв също беше там. Седеше в готовност, с навити до лактите ръкави на ризата, а сакото му висеше на облегалката на стола зад него. Носеше чифт излезли от мода кръгли очила ниско върху носа си, както Джон Ленън си ги бе слагал преди цяла вечност.
Холтедал се изправи иззад бюрото си и се приближи към него. Здрависаха се.
– Изглеждаш добре – поздрави го Ферен. – Благодаря ти за миналия път.
Министърът на развитието се усмихна и помоли Ферен да заеме място около заседателната маса.
Държавният секретар леко се изправи, загледа Ферен над кръглите рамки на очилата и сграбчи протегнатата ръка в момента, в който всички се настаниха около кръглата заседателна маса.
Мьоселв държеше на масата пред себе си затворена папка.
– Високо оценявам факта, че толкова бързо успя да намериш време, за да се срещнеш с мен – заяви Ферен.
Холтедал потърка с ръка гладката си брадичка.
– Някои хора са по-важни от други – усмихна се той.
Мьоселв се приведе напред към Ферен.
– За какво става дума?
Арве Магне Ферен спря погледа си на енергичните сивосини очи на Мьоселв. Ферен никога не бе знаел със сигурност как трябваше да се държи с него. В него имаше нещо гладно като вълк и хаотично, сякаш седеше, готов да погълне лакомо деликатесите пред себе си и веднага след това да поиска още.
– Нека първо да спомена, че имах среща с Африканската банка за развитие на шестнадесети май – започна внимателно Ферен. Усмихна се на държавния секретар. – Те са изключително позитивни. Скоро ще постигнем целта си. Вече информирах Норад. – Министърът кимна.
– Хм. Добре.
– Недовършената болница ще бъде построена – продължи Ферен. – Не мисля, че преувеличавам, когато го казвам. Никога не съм се справял без вас.
Ферен и министърът се усмихнаха един на друг. Фритьоф Мьоселв все още седеше втренчен с онзи вълчи поглед. Ферен се чувстваше некомфортно.
– Покажи на Арве статията – помоли министърът държавния секретар и нетърпеливо размаха с ръка към него. – Покажи му я веднага.