– Йоаким?
Беше жена, може би на около трийсет. Беше облечена в светло палто, което повече щеше да приляга на мъж. На рамото ѝ висеше чанта за фотоапарат.
Йоаким се спря.
Беше се задъхала, когато го настигна.
– Здравейте. – Тя се усмихна и издиша. – Тук сте бил.
Лицето ѝ беше бледо и без грим. В ръцете си държеше бележник и химикалка.
– Аз съм от вестник "Драмен". – Тя започна да си играе с чантата, отвори капака. – Дали ще може да поговорим и да направя няколко снимки сега, когато вече сте свободен човек? – Тя извади фотоапарата.
– Абсолютно не. – Йоаким отново тръгна.
Тя го настигна.
– Само няколко въпроса. Работила съм много по темата със Судан и нещата, които...
Той рязко спря.
– Вървете си. Ще бъдете ли така любезна?
Изведнъж тъмно синьо "БМВ ХЗ", движещо се с висока скорост, се появи наблизо и спря на едно свободно място на паркинга така внезапно, че наоколо се вдигна прахоляк. Отвътре излезе мъж. Беше Мортен. Дългата върлинеста фигура не беше трудна за разпознаване. Той стигна до тях с големи крачки, докато държеше едната си ръка вдигната за някакъв вид поздрав.
Журналистката се вторачи в него.
– Само няколко минути, Йоаким? Имате много интересна история и...
– Съжалявам – отвърна той и пое към Мортен.
Когато се изправиха лице в лице, те по приятелски се прегърнаха на разстояние един от друг. Мортен взе куфара и бързо тръгнаха към автомобила.
Журналистката стоеше и ги гледаше.
– Е? – каза Мортен. – Журналистка?
Йоаким кимна с глава.
– От вестник "Драмен", от всички...
Мортен се усмихна.
– Радваш ли се, че си на свобода? Купих няколко кутии бира, леденостудена.
Йоаким се усмихна.
– Чувствам се така, че първото, което бих направил, не е да се напия.
– Извинявай – отвърна Мортен и го потупа по гърба – трябваше, естествено, да доведа някое котенце. Жалко, че не се сетих.
Двамата се засмяха, сложиха куфара и телевизора в багажника и се настаниха вътре. Мортен пъхна ключа за запалване и се обърна към Йоаким.
– Радвам се да те видя. Добре ли си, а?
– О, да.
– По дяволите, Йоаким, та ти си свободен! Погледни малко по-ведро на живота. Всичко ще е наред, всичко ще бъде чудесно!
Йоаким се усмихна вяло.
– Момчето е, нали? Някакъв план?
Йоаким поклати глава. Той се огледа от двете си страни и навън през задното стъкло. Журналистката вървеше към някаква кола, която беше паркирана малко по-нататък. Иначе нямаше никой друг. "Но те са тук" – помисли си Йоаким. Те са тук някъде, на едно или друго място наблизо.
– Какво гледаш?
Йоаким се намести и си сложи предпазния колан. Усмихна се на приятеля си.
– Журналистката. За щастие, тя изчезна.
– Няма начин да стигнеш до някакво споразумение с бившата?
– Трябва да се обадя на адвоката.
– Добре – рече Мортен. – Тогава потегляме, в проклетия свободен свят.
2.
Полицай Гунар Кристофершен се настани дълбоко на пасажерското място в едно сиво на цвят "Ауди А4" със засъхнали петна от кал покрай вратите от двете страни и тогава Йоаким Жаклин пое към непознатия мъж, който тъкмо бе излязъл от едно тъмносиньо "БМВ ХЗ". За разлика от тяхната собствена кола, металическият лак на "БМВ"-то блестеше ярко на слънцето.
До него седеше колегата му Ролф Грини и наблюдаваше двамата през фотоапарат с телеобектив[3].
– Разпознаваш ли това момче? – запита Гунар.
– Не. Запиши номера на автомобила.
Гунар извади бележник и химикалка от жабката.
Ролф фокусира фотоапарата и произнесе бавно, с ясна дикция: "Биргер Нилс е три, осем, три, пет, осем, едно. Тъмно синьо "БМВ ХЗ"."
Гунар повтори автомобилния номер буква по буква, докато го записваше, както и модела на колата. Той чу бързо щракване от затвора на фотоапарата.
– Да проверя ли номера?
– Не, не сега. Те отново влизат в колата. – Ролф направи още четири снимки в бърза серия, свали от себе си фотоапарата, остави го между седалките и запали двигателя. – Ок, значи отново започваме.
– Ами жената? – сети се Гунар.
– Направих няколко добри снимки и на нея. Бях очаквал да има повече хора тук.
Видяха как "БМВ"-то завива от паркинга и бързо потегля.
Ролф остави автомобила да набере добра дистанция, преди да го последва.
– Колко време ще ги следим? – попита Гунар. Взе фотоапарата и го остави на задната седалка.
– Докато не разберем къде ще живее той.
– ОК. – Гунар си закопча предпазния колан. – Смятам, че е безскрупулен и хитър дявол. Проклетият гимназист...
Ролф шофираше внимателно.