30.
Денят се движеше бавно към здрачаване, когато Йоаким се преоблече в черния спортен екип, сивите маратонки "Найки" и тънката шапка, която придърпа много надолу, така че наполовина да покрива очите му. После включи мобилния си телефон и го остави на кухненския плот.
В изминалите часове бе държал под око паркинга отвън. Но нямаше нищо подозрително, нито сред хората, седящи в паркираните си автомобили, нито сред тези, които не приличаха на местни. Но не защото той си мислеше, че са се предали. Тъй като всичко, което той знаеше, беше, че те можеха да са монтирали камери както на входната му врата, така и в апартамента.
Надзърна зад прозорците на хола. След половин час щеше да стане значително по-тъмно. Затова изчака още двайсет минути, преди бързо да се затича надолу по стълбището и да излезе на паркинга. Скочи в колата под наем и подкара толкова бързо, колкото се осмеляваше, премина вляво по улица "Хофсвайен" и даде газ нагоре по хълмовете, така че колата почти остъргваше полегналите полицаи по пътя. На Т-образното кръстовище доста по-напред той зави надясно, премина на два жълти светофара и продължи по-нататък, докато пътят не завърши с местата за паркиране на задната страна на парк "Фрогнер". Паркира, втурна се и натисна електронния механизъм за заключване на контактния ключ, докато тичаше навътре към парка. В същия момент, в който се обърна, за да провери дали мигачите светеха, което показваше, че автомобилът е заключен, забеляза микробус, който се движеше из паркинга с висока скорост.
Йоаким се засили по пътеките през парка. Продължи да тича с голяма скорост, докато не стигна басейн "Фрогнер". Там понамали темпото, погледна пак зад себе си, но не виждаше никого. Отново пое по тротоара, по страничната уличка, която водеше към кино "Колизеум" и по-нататък към жилищните улици по северната част на улица "Бугстадвайен".
Когато няколко минути по-късно стигна до четириетажния жилищен блок на улица "Соргенфригатен", застана до стената, в сянката на добре осветения вход, където се престори, че се протяга, дишайки тежко. Не беше преструвка. Не беше в добра форма, но този пробег беше доста бърз.
Няколко минути след това той отиде до вратата и позвъни на звънеца на Мортен три пъти. Беше си у дома.
Бързо след това Йоаким се озова във всекидневната. Мортен зяпаше подигравателно приятеля си в пълен спортен екип, който дишаше тежко и по чието лице беше избила пот.
– Какво става?
Йоаким свали шапката от главата си.
– Може ли да взема мобилния ти?
– Естествено. – Мортен се приближи до ниската стъклена масичка и го взе оттам. Подаде го на Йоаким. – Ето. Пак ли си оставил твоя?
Йоаким не отговори. Той извади някакво листче от джоба си, номерът на мобилния на Далайла, който бе запазил през всичките тези години. Вътрешно се надяваше, че не си е сменила номера.
Мортен изгледа скептично приятеля си, когато той тръгна да набира необичайно дългия номер, но не каза нищо.
Йоаким допря телефона до ухото си, притаи дъх и се загледа в празното пространство, изпълнен с очакване.
Никакъв контакт.
Йоаким отново въведе номера, и после още веднъж. Всеки път чуваше съобщение, че абонатът не може да бъде открит. Накрая се отказа и потъна на дивана.
Мортен поклати глава и се усмихна.
– К‘во става бе?
– Може ли да го задържа? – попита Йоаким и насочи телефона към него. – До утре?
31.
Улав паркира микробуса на паркинга зад парк "Фрогнер" и видя Йоаким да бяга бързо, докато мигачите на автомобила му три пъти просветнаха за миг. Нямаше никакви намерения да го последва. Беше ненужно. Нямаше шанс да настигне здраво момче около трийсетте.
Това, което Йоаким бе направил, не беше обикновен пробег, Улав беше убеден. Йоаким Жаклин беше, с много голяма степен на вероятност, наясно, че го следят. Откога знаеше за следенето, бе неизвестно. Може би го бе допускал или знаел през цялото време. Сега и Йоаким нямаше съмнение, че точно този микробус се използва за наблюдението му Беше се извърнал и бе видял, когато Улав се появи малко по-бързо от нормалното.
Улав отвори леко вратата и си запали цигара. Издиша дима в тъмния, студен въздух отвън. Леко трепереше, защото беше само по риза.
И още по-лошата новина – двамата му сътрудници все още не бяха успели да проследят жената от Судан, която според Ферен се намираше в някое място за нощуване в Осло. Бяха проверили хотели, мотели, общежития, стаи под наем и мамка му стара, нямаше и следа от Далайла Таха. Не след дълго бяха покрили целия град. Улав изобщо не искаше да започват отначало и да вършат цялата работа наново. Дотук Ферен плащаше всичко, което бе поискал, затова и Улав вършеше това, за което биваше известяван.