Йоаким закрачи към него. Хенрик спря. Много от момчетата, които вървяха край него, го потупваха по гърба и надаваха радостни възгласи. Йоаким не чуваше какво си казваха. Когато стигна до Хенрик, спря и се усмихна. За момент се замисли дали да не се наведе и да го прегърне, но се разубеди.
– Здравей, Хенрик. – Йоаким протегна ръка. Хенрик не даваше признаци, че иска да отвърне на подадената ръка. – да взема ли... раницата ти?
Хенрик поклати глава.
– Колата ми е паркирана точно ей там. – Йоаким посочи. – Помислих си, че можем... да се повозим и да хапнем по нещо. Добре ли ти звучи?
– Хенрик! Това баща ти ли е?
Йоаким се обърна в посоката, от която дойде момчешкият глас. Три момчета на възрастта на Хенрик бяха застанали на разстояние от тях и ги наблюдаваха. Носеха раници на гърбовете си и усмивки на лицата си.
– Това баща ти ли е? – повтори едно от тях, когато Хенрик се обърна към тях.
– Ела – каза Хенрик и забърза към колата.
Йоаким го последва и извърна глава към момчетата. И тримата все още седяха и ги гледаха.
– Хенрик! – извика отново едно от тях, но се отказа, когато Хенрик не показа, че го е чул.
Хенрик се настани на мястото до шофьора с раница в скута и затвори вратата след себе си.
Йоаким седна зад волана.
– Ще си сложиш ли предпазния колан?
Хенрик направи каквото Йоаким го помоли. Затегна предпазния колан през раницата, сякаш я беше сложил там за защита. Не погледна повече Йоаким, а остана на мястото си, загледан пред себе си.
"Господ да ми е на помощ" – помисли си Йоаким. Запали двигателя и потегли.
– Има един "Макдоналдс" в Аскер – предложи Йоаким, – да отидем ли там? – Но внезапно се замисли, че беше място, където съучениците на Хенрик можеха да се появят, и това щеше да им пречи. – Или пък между другото... защо вместо това да не отидем в центъра? Там има по-голям избор.
Йоаким тихичко въздъхна, когато Хенрик все още не показваше, че иска да разговаря с него. Ръцете му, които бяха върху волана, бяха потни.
По пътя към центъра Йоаким се опита да се сети за някаква тема, която да накара Хенрик да каже нещо. Но независимо какво се опитваше да направи, момчето продължаваше да мълчи през цялото време, докато не завиха към паркинга под "Акер Брюге"[17]. По пътя надолу по етажите Йоаким виждаше, че Хенрик се подготвяше да каже нещо. Устните му се движеха. Той прочисти гърлото си.
– Не съм гладен.
Йоаким кимна.
– Добре. Тогава може просто да се поразходим по кея и да хапнем по сладолед или нещо такова? Става ли така?
Хенрик бързо вдигна рамене и не каза нищо повече. Седеше там с прехапани устни и се взираше напред, както бе правил, откакто Йоаким го бе взел.
Паркираха и се качиха на асансьора, огрявани от дневната светлина. Хенрик бе взел със себе си раницата, сякаш беше готов да си тръгне всеки момент. Йоаким го остави да я вземе, без да коментира това. Изглеждаше тежка.
Вървяха по ръба на кея с изглед към крепостта Акешхюс от другата страна на пристанището. Слънцето грееше. Смесица от костюмирани бизнесмени и още повече хора в леки, светли летни дрехи се разхождаше по пристанището.
– Как е при теб, Хенрик? – отново опита Йоаким, но веднага осъзна глупавия въпрос, който беше характерен за възрастните и не беше уместен. Това беше лишена от смисъл фраза, въпрос, който нямаше да получи отговор, мислеше си Йоаким. Спря, коленичи до Хенрик, положи ръка на рамото му и посочи към лодките, акостирали подредени в редичка една до друга по пристанището. – Погледни там – каза той. – В много от тези лодки по цяла година живеят хора. А също и няколко деца живеят там заедно с родителите си. Дори през зимата, когато има сняг и е леденостудено, те все пак живеят там. А в лодките имат фурни, хладилници, печки и какво ли още не. Някои дори разполагат с нормална баня. И когато поискат, могат просто да разхлабят въжетата и да потеглят накъдето си поискат.
Хенрик стоеше неподвижно и гледаше лодките. Позволи на Йоаким да задържи ръката си върху неговото рамо.
– Това е почти като отделен малък град през зимата – каза Йоаким. – Тогава в седемдесет от лодките тук има хора.
Йоаким стана. Като че ли всеки момент щеше да бъде погълнат от плаващи пясъци, в които става все по-трудно и по-трудно да се движиш.