– Файте-Йон направо ще се наака от страх – злорадстваше Андреас. – Той никога през живота си не е правил нещо нередно.
Изведнъж се чу трясък в антрето, в момента, в който вратата се затръшна, а след това се засили отново. Не бяха чули някой да пъха ключ в ключалката. Мартин се обърна и панически започна да прибира в двете торби всички сладкиши, които бяха разпръснати наоколо. Андреас скочи от леглото. Но едва бе застанал в седнало положение, когато вратата на стаята с трясък беше широко отворена.
Беше Руар, доведеният му баща. Носеше синьото работно облекло, чиято горна част беше разкопчана до гърдите, а мъжът имаше петна от гориво по ръцете си. Устата му се отвори.
– Какво, по дяволите...
Андреас се втренчи в лицето на Мартиновия доведен баща, което в рамките на няколко секунди беше почервеняло.
– С какво се занимавате? – попита той.
Мартин пусна наполовина пълната торба на пода. Нещо изпращя в пликчето от чипс, което беше натъпкал.
Руар направи две големи крачки из стаята, вдигна почти празната бутилка от литър и половина безалкохолно, която седеше на бюрото, и се вторачи във фасовете, които се полюшваха в кафеникавата помия. След това подуши из въздуха.
– По дяволите, вие да не би да сте пушили?
Мартин затвори здраво устата си и сниши поглед към пода.
Андреас беше седнал на ръба на леглото.
– Откъде сте взели пари? – Руар гледаше ту единия, ту другия. – Отговаряй! – изкрещя той и профуча покрай Андреас. – Вие, малки дяволи, отговорете ми! Пак ли сте ходили да крадете?
Мартин внимателно погледна нагоре и видя, че Андреас става. Беше съвсем малко по-нисък от Руар.
– Не – отговори Андреас със сдържан глас. Лицето му беше бяло като платно. – Имам парите от баба си.
– Но повече няма да седите тук и да пушите, по дяволите! – извика Руар право в лицето му. След това се обърна отново към Мартин. – Ясно ли ти е? Повече няма да пушите в апартамента!
След това се завъртя на подметката си, изчезна през вратата и отново я затръшна с удар.
– Проклятие! – чуха го отново да вика в коридора.
37.
Далайла се чувстваше възможно най-готова. Беше си взела душ, бе изяла порция корнфлейкс за закуска долу в салона, бе изпила две чаши черно кафе и бе облякла най-представителните си дрехи.
Беше изключила мобилния си телефон, след като разговорът с Йоаким бе прекъснал. Освен това беше извадила батерията. Веднъж някой ѝ беше казал, че мобилните телефони могат да се проследяват дори когато са изключени. Защото Йоаким трябва да е знаел, че или той, или тя са подслушвани. Йоаким бе прекратил разговора заради подслушване. Така нещата се връзваха. А и тя бе започнала да става все по-сигурна, че Ферен и влиятелните му приятели по един или друг начин вероятно стояха зад злополуката с адвокат Кени Бидерман. Не можеше да има друго обяснение. Далайла не вярваше в случайностите, във всеки случай не и в такива. Ферен го е убил. А сега изникваше най-важният въпрос: Къде беше пощенският плик?
Дооправи грима си в банята и разгледа отражението си в огледалото. Външният ѝ вид беше възможно най-добрият след онова, което беше преживяла през последните дни.
Десет минути преди предварително поръчаното такси да дойде, тя слезе на рецепцията. Рецепционистът, която ѝ беше поръчал таксито, беше от Найроби и се казваше Нааман – това беше научила Далайла, след като бе разговаряла за малко с него.
Когато тя се появи на рецепцията, Нааман се усмихна с широка, приятелска усмивка.
– Таксито ви е вече тук – уведоми я той и я проследи с поглед.
Далайла също му се усмихна.
– Благодаря ви.
Черният "Мерцедес" със знак "Такси" на покрива я чакаше отвън. Далайла седна от дясната страна на задната седалка и извади визитната картичка на Бидерман от дамската си чантичка. Подаде я на шофьора.
– До този адрес, ако обичате – помоли тя и се облегна на седалката. Дишането ѝ стана тежко. Болезнените мисли се завръщаха. Видя шофьора да ѝ хвърля бърз поглед в огледалото за обратно виждане.
Минаха през множество дълги тунели. По много начини тя се чувстваше по-безопасно в полумрака, отколкото на силната слънчева светлина.
Не много след като излязоха от последния дълг тунел, шофьорът спря автомобила и леко се обърна към нея.
– В брой ли? – попита той.
-Да, моля. – Далайла хвърли поглед към брояча. Пишеше: "242". Тя извади две банкноти от по двеста и ги подаде на шофьора. Трябваше му много време, за да ѝ върне рестото. Далайла му даде колкото време му беше необходимо. Това беше често използвана техника, за да се накара клиентът да слезе. Но тя нямаше намерения да му дава повече от абсолютно необходимото. Всяка норвежка крона можеше да ѝ бъде от полза. С усилия той преброи рестото, монета по монета, след което ѝ върна визитната картичка. След това се обърна и остана така, изчаквайки я да излезе от автомобила.