– Прав сте – заяви Бакке. – Но онова, което ме тревожи, е дали няма да се появят още материали, дали това не е било само предупреждение... за задаващото се.
– Операция "Дракон"? – попита Скор. – Използвана за изнудване?
– Възможно е. – Министърът на външните работи Бакке дълбоко си пое дъх. – Един наистина ужасяващ сценарий.
46.
Мислите за часовете, прекарани заедно с Хенрик, го тревожеха. Йоаким негодуваше, вътрешно трепереше от картините, които се появяваха в главата му. Хенрик, който избягваше да го гледа, тихият му отказ на всяко предложение, затвореното поведение, стената, която той беше издигнал около себе си и която Йоаким не знаеше как да събори. Толкова силно искаше да прегърне слабото малко телце, да го притисне към себе си. Но дистанцираното поведение възпираше Йоаким. Все още. Беше прекалено рано. Или точно това трябваше да направи? Да го обгърне с ръце?
За колко ли от това беше виновна Анжелика? Как ли го бе представяла на Хенрик през цялото това време? Каква ли картина, образ бе изградила в съзнанието на момчето?
Когато накрая Йоаким закара Хенрик до дома му и го остави на петдесет метра от къщи, той попита сина си дали не може двамата отново да се видят. "Така ми се иска да прекарваме повече време заедно" – бе казал той на сина си. Но Хенрик не му отговори. Побягна към редицата от къщи.
Йоаким седя в колата дълго след като Хенрик беше изчезнал – с опряно чело върху сгънатите на волана ръце. Не знаеше как да успее да си възвърне контакта с Хенрик, нито пък вече имаше някаква представа как да успее да изпълни плана си.
Йоаким излезе от апартамента си, обиколи паркинга и погледна в паркираните автомобили, които стояха там. Не виждаше никого. Затова влезе в своята кола и потегли по път Е18 на юг. Часът минаваше един следобед и трафикът все още не беше натоварен.
През последните няколко часа беше започнало да се заоблачава – тежки, тъмни облаци се появиха от север. Те закриха слънцето и донесоха със себе си студен вятър. Въздухът беше станал осезаемо по-хладен. На арматурното табло градусите бяха паднали до осем.
Моментът за предаването беше точно в 17 часа.
Бяха се разбрали за време и място още преди три месеца.
Половината от сумата – 10000 крони – беше платена по сметка на Андре в Кроксрюд от средства, които той беше взел от собствената си сметка по време на отпуск. Другата половина той трябваше да доплати днес на еднояйчния близнак на Андре – Андеш, като му ги предаде на ръка.
Йоаким държеше огледалото за задно виждане под око. Автомобилите се плъзгаха на бързи потоци в четирите ленти на магистралата с очевидно незаинтересуваните шофьори зад волана, потънали в мислите си. Човекът, който караше след него, можеше да е всеки и никой. Знаеше, че може би бяха инсталирали проследяващо устройство на автомобила му.
Беше принуден да се подсигури, че те нямаше да са наблизо, когато предаването на парите станеше. Трябваше да бъде възможно най-сигурен.
На седалката до себе си беше оставил двата включени мобилни телефона. Все още нямаше скорошни обаждания на новия телефон. Но той знаеше, че тя можеше да се опита да се свърже с него на този номер във всеки един момент.
Йоаким зави надясно точно преди моста над фиорда Драмен и пое към центъра на град Драмен. След кратко търсене откри свободно място за паркиране на една задна уличка, сложи и двата мобилни телефона в джобовете на якето си, заключи автомобила и пое по посока към улиците из центъра. В един банков филиал изтегли десет хиляди крони в брой. От банкомат изтегли още шест хиляди. После отиде до жп-гарата и купи еднопосочен билет до Осло.
Петдесет минути по-късно слезе от влака на гара "Национален театър". Затича се успоредно на перона към изхода до "Парквайен", пресече улица "Хенрик Ибсен" и се насочи към "Акер Брюге".
Десет минути по-късно беше на борда на малкия локален ферибот, който плаваше между "Акер Брюге" и Бюгдьой[23]. Имаше само деветима души на борда – възрастна двойка, която беше взела със себе си раници и велосипеди; майка и баща с две непълнолетни деца, продавачът на билети и капитанът. Това бяха всички.
Йоаким седна на една от пейките на кърмата на ферибота и заразглежда останалите пасажери, които заради хладния полъх на вятъра бяха решили да влязат вътре. Трудно можеше да заподозре някого от тях, че го преследват, и тихичко се помоли да е прав.
На кея на Бюгдьойне, пред Норвежкия морски музей Йоаким слезе. Там стояха пет-шест души, които чакаха да се качат на борда. Освен него слезе и възрастната двойка с велосипедите. Спряха за малко по кея, извадиха помпа и мъжът напомпа своята задна гума, докато жената го чакаше. Йоаким реши, че тези двамата бяха безопасни и безинтересни.