Андреас седеше на леглото с кръстосани крака и с всички документи от пощенския плик на адвоката, разпръснати наоколо.
– Погледни тук. – Андреас вдигна пожълтялата изрезка от вестник "Афтенпостен", която датираше отпреди четири години.
– Ето тук го пише! Смета се, че той е укрил много милиони в чужбина. Но е бил умен и не е казал нищо по време на съдебния процес.
Андреас постави показалеца си върху снимката на Йоаким.
– Той със сигурност ще ни плати.
Бяха открили много за Йоаким Жаклин във вестниците. На едно листче с написани на ръка печатни букви се мъдреше неговото име и номерът на мобилния му телефон. Буквите бяха заоблени и красиви, като че ли ги беше написало някое момиче.
– Но не разбирам защо.
– Тук пише толкова много за него – заяви Андреас и разтърси глава на негативното отношение на приятеля си. – И притежава милиони. Може би ще го купи. Сега толкова трудно ли ти изглежда? Може би именно той е дал всичко това на адвоката.
Мартин отпусна ръце надолу.
– Но ние трябва да бъдем напълно сигурни, че той няма да ни открие. Може да е опасен.
Мартин вече не знаеше дали това му харесва. Бяха отваряли YouTube и бяха видели, че двете клипчета, които бяха качили, са изтрити. Но видеото, което беше качено от компютъра на Файте-Йон, все още беше там – с имейл адреса му, който се виждаше съвсем ясно. Не след дълго те щяха да открият Файте-Йон. Тогава какво щеше да се случи?
– Та той е мошеник. Никого не е убил.
– Да.
– Той не е опасен. Искаш още пари, нали така?
– Е да...
– Мамка му, толкова уплашен изглеждаш.
– Не ми пука – отвърна Мартин и потъна в стола си. – И какво ще правим сега?
– Ще потърсим името му в "Гугъл" и ще видим дали ще намерим някакъв имейл адрес.
55.
В момента, в който Йоаким бе стигнал до главния вход на "Радисън САС Хотел", той внезапно спря и се обърна на 180 градуса. Един мъж зави зад ъгъла на хотела в същия миг, 70-80 метра по-надолу по тротоара.
Йоаким забеляза мъжа, когато спря, поколеба се малко по-дълго, преди да пресече улицата и да продължи нататък, вместо да се качи на тротоара в посока към него.
Йоаким нямаше никакво съмнение. Това беше преследвачът му.
Отиде до рецепцията и бързо се озърна наоколо, почти като че ли се надяваше да види как Далайла седи някъде там и да чака. Но от седящите групички около рецепцията имаше единствено непознати в бизнес облекло и хора с големи куфари, скупчени в редичка по пода.
Отиде до рецепцията и една усмихната служителка погледна към него.
– Мога ли да ви помогна?
– Бих искал да си наема стая за една нощ – заяви Йоаким – и се чудех дали не може да откриете жена, на име Далайла Таха, която се е настанила тук. – Той спелува името ѝ на рецепционистката буква по буква.
Лицето ѝ промени израза си. Внезапно погледът ѝ стана по-сериозен. След това тя поклати глава.
– Тъкмо един друг човек беше тук и питаше за същата жена – обясни тя.
– Така ли?
– Преди два дни. А във всеки случай тогава тя не е била регистрирана тук.
Йоаким усети как мускулите на врата му се напрягат.
– Но мога отново да проверя. – Тя бързо написа името на клавиатурата и се загледа в екрана. После поклати бавно глава. – Не, никой с това име не се е регистрирал при нас. Мога да проверя дали не е направила резервация... – Тя отново започна да пише. Но за пореден път разтърси отрицателно глава.
– Съжалявам. Никаква Далайла Таха няма тук. Днес ли трябва да пристигне?
– Да. – Той извади една кредитна карта от портфейла си и я остави на тезгяха.
– Тогава бих искал да наема стая.
– Имате ли резервация?
– Ъм... не.
– За съжаление, хотелът ни е пълен.
Йоаким усети как наново се поти.
– Пълен?
– За съжаление, да.
Йоаким си взе обратно кредитната карта и я върна в портфейла си. Отдалечи се, извади новия мобилен телефон и набра номера на Далайла. Заслуша се. Все още никаква връзка. Тя го държеше изключен през цялото време. Бързо написа един есемес: Няма свободни стаи, и го изпрати.
Какво, по дяволите, ще правя сега?
Йоаким огледа хората, които се намираха около рецепцията и по масите в малкото кафене вляво. Мъжът, когото бе видял с крайчеца на окото си, когато влизаше в хотела, го нямаше. Но мястото беше трудно за оглеждане. Беше лесно за някой преследвач да се скрие.
Бързо тръгна наляво към едно стълбище. Двама костюмирани мъже се качваха нагоре. Йоаким изтича покрай тях. На долния етаж мина през вратата, която водеше до гаражното отделение на хотела. Йоаким притича долу през помещението, излезе през една врата до портата на гаража и стигна до тротоара отвън. Видя едно такси, което се приближи, спря го и скочи на задната седалка.