Той или си ляга, мислеше си Улав, или излиза.
Минаха само пет минути от поръчването на таксито до момента, в който той чу шума от дизелов двигател отвън.
Изключи лаптопа, загаси светлината, облече си якето и излезе.
Главата му кипеше. Нещата се бяха объркали. Как беше възможно всичко това? Дали същите младежи, които се бяха пошегували с него, бяха качили клипчетата във Фейсбук, или бяха други? И защо му ги бяха изпратили? Откъде можеха да знаят, че той се интересуваше от тях? Независимо от това той беше оставил съобщение на страницата, където се намираха видеата. Беше написал, че е склонен да плати 10000 крони. Освен това написа новия номер на мобилния си телефон и ги помоли да го използват, ако искат да се свържат с него по телефона. Сега зависеше от тях дали ще отговорят.
Далайла, мислеше си Йоаким, докато крачеше към чакащото го такси. Може би тя е отговорила.
Той се настани на задната седалка, помоли шофьора да го откара до Централна гара Осло, обърна се и погледна през задния прозорец.
– Ще бъде хубаво, ако може да побързате – заяви той на шофьора, – нямам много време.
Мъжът на предната седалка не отговори, само малко натисна газта.
"Трябва да е Далайла" – мислеше си Йоаким, докато се движеха по Е18, а той се взираше в потъмнялата морска вода на Фрогнершилен[28]. По един или друг начин тя сигурно беше замесена в това. Кой иначе би могъл да бъде? Но защо така? "Имаме всички видеа" – пишеше там. Всички видеа? Какво означаваше това? Колко бяха на брой? Или можеше да се смята, че това беше нещо друго? Някакъв капан? Но защо? Не намираше никакъв отговор.
Йоаким се обърна и погледна през задния прозорец. Имаше три коли по магистралата зад тях. Първата се изтегли вляво и ги изпревари, засега скоростомерът на таблото показваше почти сто.
Започваше да го боли главата.
Три минути по-късно шофьорът вече караше покрай кръговото движение към кръстовището и след това в посока към входа на задната част на Централна гара Осло. Шофьорът спря до три места на паркинга, извади кредитната карта и подаде на Йоаким сметката за подпис.
Йоаким бързо се разписа и излезе от автомобила. Претича през паркинга и влезе в сградата на гарата.
Дори по това време на денонощието там имаше хора. Йоаким се качи на ескалатора и влезе в огромната зала за отпътуващи. Забави крачка, огледа се наоколо, докато преминаваше покрай всички коридори, водещи до отделните перони. Ръчният му часовник показваше, че бяха изминали 24 минути от телефонното позвъняване.
Отиде до продълговатия павилион вляво. Пред него имаше подредени пейки за сядане. Той си намери една свободна и седна, извади новия си мобилен телефон, увери се, че е включен, и зачака.
Улав влезе в паркинга точно в момента, в който забеляза Йоаким да слиза от таксито и да тича в посока към стъпалата и входа на Централна гара Осло.
Улав изпсува. Зави към едно свободно място за паркиране, бързо излезе навън и се позатича в същата посока. Преди това успя да заключи автомобила с дистанционното към ключа.
Когато Улав се качи по ескалатора към сградата на гарата, спря и се опита да се ориентира. Имаше много варианти. Йоаким можеше да е изчезнал на някой от множеството перони вдясно, за да се качи на влака. Или пък можеше да е пробягал през цялата зала и да е излязъл от другата страна в опит да се отърве от него, размишляваше Улав примиренчески.
Продължи по-нататък, докато се оглеждаше внимателно наоколо. Движеше се твърдо и решително, за да не привлича излишно внимание. Освен това се беше преоблякъл. Дрехите, в които Йоаким го беше видял пред хотел "САС" – черни панталони и сиво шушляково яке – сега бяха заменени от сив костюм с тъмносиня риза отдолу. Също така беше сменил рамката на очилата си – от тесни сребристи на цвят към черна пластмаса.
Малко по-напред се намираше огромното електронно табло, на което бяха изписани часовете на заминаващите влакове. Отиде леко вляво, за да си осигури по-добър изглед към таблото.
В момента, в който щеше да вдигне поглед нагоре, го забеляза.
Йоаким седеше на една от пейките, протягаше лакти напред към бедрата си и държеше мобилен телефон в ръката си. После прокара ръка през черната си коса и се огледа наоколо.
Улав веднага зави вдясно и продължи навътре в залата, без да се обръща.
Сега трябваше единствено да чака.
58.
Точно трийсет минути след като Далайла се беше свързала с Йоаким, мобилният телефон отново звънна.
Йоаким го постави на ухото си, докато обикаляше наоколо с поглед.