– Аз съм – прошепна тя.
– Наблизо ли си?
– Виждам те.
– Слушай ме – тихо заяви Йоаким. – Остани където си. Възможно е да ме следят.
За няколко секунди настана тишина.
– Ами мобилният телефон?
– Съвсем сигурен съм, че той е чист. Този, който имам сега, беше купен от друг човек, на негово име преди няколко дни. Оттогава той е в мен. – Йоаким се приведе напред.
– Какво ще правим?
Йоаким вдигна очи и се огледа. Стори му се, че я видя малко по-нататък, до входа на един ресторант за бързо хранене. Съзря една смугла жена, притиснала мобилен телефон до ухото си.
– Ти си съвсем близо до мен, в посока към главния вход, нали?
– Да...
– Не поглеждай към мен. Остани там. – Йоаким прехапа долната си устна. Главоболието му се беше влошило, слепоочията му пулсираха.
– Да си уговорим ли ново място?
– Не. Ще направим следното: след малко ще стана и ще мина покрай теб към изхода. Ти ще останеш на място и ще гледаш дали ще се появи някой, който да ме последва. Ще изляза през вратата, ще остана отвън десет секунди и след това ще се върна обратно, където се намирам сега. Схващаш ли?
– Да...
– Ако си имам преследвач, ти ще видиш как той или тя ще мине покрай теб на два пъти. Би могло да бъде и жена, нали така?
– Добре.
– Когато се върна на предишното си място, ще ти се обадя. Наблюдавай внимателно – прошепна той. След това затвори, прибра телефона в джоба си и се изправи.
Без да се оглежда, той запристъпва към главния вход. Когато стигна до късия ескалатор до вратите, забърза хода си, затича се към вратата и бързо излезе навън.
Йоаким веднага погледна часовника в момента, в който се оказа навън. Облегна се на тухлената стена и изчака десет секунди. Две възрастни жени излязоха точно след него, след това групичка от четирима тийнейджъри.
Веднага след като десетте секунди изтекоха, той отново отвори вратата и се върна нагоре по ескалатора и по целия път до пейката, на която беше седял преди това. Той контролираше желанието си да погледне към хората наоколо, гледаше право напред или надолу и се движеше, колкото се можеше по-спокойно и без усилие.
Пейката, на която беше седял, междувременно беше заета от две момичета, едното с тъмна кожа, а другото – със светла. Разговаряха помежду си оживено и на висок глас, като всяка от тях държеше по хартиена чаша кафе в ръцете си. Йоаким си намери свободна пейка точно до тяхната и седна. После извади мобилния си телефон и позвъни на Далайла.
Тя извади мобилния още преди първото позвъняване да спре.
– Видях го – сподели тя развълнувана.
– Спокойно. Дишай спокойно.
– Кой беше? Някой полицай ли? – прошепна тя.
– Не знам.
– Не знаеш ли?
– Или е от полицията, или е някой от хората на Ферен. Едно от двете. Как изглежда той и къде е сега?
– Бял мъж, между петдесет и шейсетгодишен, прошарена коса, сив костюм и тъмносиня риза. Пое наляво, зад ъгъла на павилиона зад теб и по коридора там. Сега вече не го виждам.
Йоаким бавно издиша. По една или друга странна причина главоболието беше отшумяло. Всичкият адреналин, който пулсираше във вените, го беше изместил.
– Какво ще правим сега? – попита тя.
– Ще поговоря с него – заяви Йоаким.
– Не го прави! – каза тя развълнувано. В гласа ѝ имаше страх. – Джо, не го прави!
– Напротив, налага се.
– Но... той може да носи оръжие. Не го прави, Джо.
– Чуй ме. Излез през главния вход, тръгни право напред и по главната улица, "Карл Юхан" – дълга и тясна пешеходна улица. Продължи, докато не стигнеш един хотел от дясната страна, който се казва "Гранд Хотел". Разбираш ли?
– Да.
– Изчакай някъде около него.
– Джо...
– Ще ти звънна след десет минути – прекъсна я той, затвори и стана.
59.
Йоаким се обърна. Все още имаше постоянен поток от туристи, които влачеха куфари и чанти към залата за заминаващи, освен това там бяха и обичайните компании младежи, които седяха скупчени на малки групички.
Двете момичета, които бяха заели пейката му, станаха едновременно и се запътиха към изхода. Едното държеше мобилния си телефон до ухото. Другото пусна смачкана хартия на земята. Йоаким ги последва няколко секунди с очи, след това завъртя глава и погледна към ъгъла на павилиона.
Никакъв възрастен мъж в сив костюм не се виждаше.
Йоаким закрачи. Мозъкът му трескаво работеше. Дали той все още беше там?
Улав вече беше придобил неприятно усещане, когато Йоаким преди няколко минути пред главния вход се беше обърнал и се беше върнал на пейката в залата за заминаващи. Когато го последва обратно, вече беше почти сигурен, че Йоаким го е забелязал. Откъде Улав можеше да е наясно с това, той не знаеше. Може би чиста интуиция след десетки години опит в разчитането на реакциите на другите хора. Изненадващото обръщане, когато Йоаким внезапно се върна обратно и отново седна на една пейка можеше да значи единствено, че имаше някой, който му помагаше. Затова и той беше отишъл зад ъгъла и беше застанал извън зрителното му поле.