– Било е качено видео в YouTube от твоя компютър – заяви мъжът. – Майка ти ли го е направила?
– Не, не. – Той трескаво поклати глава.
– Откъде го взе?
Ян хълцаше, клатейки глава.
– Откъде го имаш? – прошепна той, като наблягаше на всяка дума.
Миризма на чесън за малко не удуши Ян. Освен това той започна да усеща мириса на своята собствена урина.
Очевидно и негърът ги долавяше. Той душеше из въздуха и гледаше обезумяло към Ян.
– Да не си се напикал, свиня такава – просъска той.
Дишането на Ян стана още по-учестено. Той беше на косъм от хипервентилация[30].
Мъжът махна ножа.
Цялото тяло на Ян трепереше. Тресеше се.
– Откъде имаш видеото? – прошепна отново мъжът. Този път по-сдържано.
Ян преглътна, не смееше да се помръдне.
– За какво говорите? – попита той. – Никога не съм качвал каквото и да било в YouTube. Никога! – Той усети как буца засяда в гърлото му, сълзите му напираха. – Нямам никакво видео. Истина е – отвърна той с хриптене. – Не съм бил аз. Нищо не съм напра‘ил. – Той тихичко хлипаше.
Мъжът допря ножа почти до очната му ябълка.
Ян стискаше здраво чаршафа със свити юмруци.
– Ако лъжеш, ще се върна – прошепна непознатият. – Първо ще се захвана с теб, а после и с майка ти.
Ян кимна почти незабележимо. Той не смееше да си движи главата. Окото му можеше да срещне острието на ножа. След това мъжът се изправи и изчезна.
62.
Далайла поведе наляво по улица "Кристиан IV гате", през светофара по улица "Фредерикс гате" и по-нататък към "Радисън САС Скандинавия Хотел".
– Наела ли си си стая в хотела на "САС"? – попита Йоаким.
Тя кимна, усмихна му се и продължи по-бързо нататък.
Атмосферата беше тягостна. Минаха през входа на хотела, където стояха два туристически автобуса, и погледнаха вляво към една задна улица.
– Къде отиваме? – полюбопитства Йоаким.
– Само ме следвай – отвърна тя.
Продължиха още малко, докато тя най-сетне не се насочи към входа на голям бял жилищен блок, извади един ключ от дамската си чанта, която висеше на рамото ѝ, отключи и влезе вътре.
Тесен, стар асансьор без огледало ги отведе до третия етаж. Излязоха в дълъг, сивкав на цвят коридор, където вратите от двете страни бяха гъсто разположени една до друга, точно като в странноприемница.
Тя отключи една от вратите без табелка с име и го пусна вътре.
Миришеше на смесица от подправки и сапун. Малка лампа беше запалена в стаята вътре. Йоаким прескочи купчина с обувки в коридора, който едва ли беше по-голям от един квадратен метър, и влезе в стая с големина на затворническа килия. Вътре вдясно върху една маса стоеше печка с два котлона. Нямаше мивка. Той не виждаше и хладилник. Точно пред него имаше диван за двама с оранжева покривка отгоре.
По стените бяха залепени постери без рамки, портрети в черно-бяло, които човек получава като подарък от Икеа.
Йоаким стоеше объркан, докато гледаше как Далайла сваля от себе си палтото и го закача в мъничкия коридор. Той не каза нищо, не знаеше какво да каже.
– Моля, седни – предложи му тя и влезе в стаята.
Йоаким седна на ръба на дивана.
Далайла скръсти ръце на гърдите си. Това не беше точно радост, че се виждат отново, по-скоро странна смесица от безпокойство и раздразнение.
Внезапно се чу тежък бас в такт от един от съседните апартаменти. Някой беше включил музикална система. Нещо до готварската печка дрънчеше в такт с баса, може би някаква чаша или чинии.
– Как ще започнем? – попита тя. Придърпа една табуретка, която беше под масата с готварската печка, и седна.
– Далайла – започна внимателно той, – аз...
– Да не говорим за това – прекъсна го тя. Отново скръсти ръце и направи гримаса, сякаш изпитваше болка. – Не бях мислила да се свързвам с теб. Но после... се случи всичко... това. – Тя размаха с ръце. От очите ѝ потекоха сълзи. – Не бях мислила да се свързвам с теб отново.
Йоаким не помръдваше.
– Какво се е случило, Далайла? Какво правиш тук? На кого е този апартамент?
– Не посмях да отседна в някой нов хотел, затова потърсих един... приятел, тук в Осло. Любезно ми разрешиха да остана тук няколко дни. Но те не понасят идеята, че аз съм тук. Всъщност биха предпочели да нямат нищо общо с мен.
– Далайла. Какво правиш? Защо си тук?
– Ще стигнем и дотам – отговори тя. – Едно по едно. – Тя откъсна парче от руло кухненска хартия, която беше зад нея, и подсуши очите си. – Ферен, той... помогна на Абдул ал-Фарук да дойде тук с фалшива лична карта. Той получи убежище – тук, в Норвегия.
30
Хипервентилация е необичайно бързо и дълбоко дишане, което може да се дължи на страх, безпокойство, силни емоции, плач, стрес и други.