– Абдул ал-Фарук – каза Йоаким и я зяпна шокиран. – Това не беше ли онзи, който...
– Да, това е той.
– Мамка му. – Йоаким стана. Усети внезапен пристъп на болка.
– Бъди така любезен и седни – нареди тя. – Когато го открих, реших да... направя нещо. Баща ми, мама, сестрите ми...
Йоаким потъна отново в дивана.
– Започнах да правя копия на документи, правих аудио-и видеозаписи с уебкамера и микрофони на компютрите в офиса. Освен това се сдобих и със запис на нападение от... други. Качих всичко на карти с памет. Ако Ферен беше открил какво направих, щеше...
Йоаким кимна. Всичко си дойде на мястото. Това вероятно беше много повече от нещата, които той бе успял да събере като доказателствен материал. Много повече.
– След осемнайсет месеца вече ми беше достатъчно. А и не се осмелих да продължа повече. Установих контакт с един адвокат, когото познавах в Испания. Той ме свърза с друг адвокат в Осло. Тогава започнах. Откраднах пари в брой от Ферен и избягах тук, в Осло. Заедно с адвоката планирах да се обърна към норвежките власти и да им покажа кой в действителност е Ферен. На кого той и хората му са дали всички тези средства и как той ги е измамил. Можех да докажа всичко. А след това щях да им разкрия на какъв... престъпник са дали убежище.
– Ами после...
– После обаче адвокатът почина. Внезапно при автомобилна катастрофа – точно след срещата с мен. – Тя направи гримаса. – В него беше всичко, абсолютно всичко. Толкова идиотско беше от моя страна да му дам всичкия доказателствен материал. Той каза, че ще го пази в сейф в своя офис.
– Тя направи пауза и дълбоко си пое въздух. – Трябва да са го убили, Йоаким. И аз се паникьосах. Ето защо потърсих теб... Не знаех кой друг...
Йоаким кимна. Свали си якето и го остави до себе си.
– Това е удивително – прошепна той, – дяволски удивително.
– Знам.
– Не, не знаеш – каза Йоаким. – Има качени клипчета в Интернет на едно място, наречено "YouTube". От полицията си мислеха, че аз съм го извършил.
– Клипчета?
Йоаким ѝ разказа. Описа ѝ в детайли видеата, които самият той беше виждал – онова, в което Ферен побеснява в своя собствен кабинет, както и личния разговор между Ферен и министъра на развитието.
Устата на Далайла се отвори бавно, докато мъжът говореше. Тя го гледаше шокирано.
– Господи. Това са моите записи. Кой ли го е направил? – зачуди се тя. – Кой ли ги е взел?
– Нямам представа. Но получих странно позвъняване. – Той ѝ разказа за телефонното обаждане от непознатите момчета и за последвалото съобщение да отиде във Фейсбук, но рязко спря, когато видя, че на нея ѝ беше дошло в повече.
Далайла беше заровила лицето си в шепи и трескаво разтърсваше глава.
Йоаким не знаеше дали беше заради скръб или от страх.
– Не се страхувай, Далайла. Аз ще ти помогна. Планирал съм всичко. Ще се махнем оттук. И ти ще останеш с мен.
63.
Йоаким поседя няколко секунди насред улицата в нощната тишина и дълбоко си пое дъх няколко пъти.
Далайла можеше да остане в едностайния апартамент още най-много два дни. Щеше да бъде доста по-сигурна там, отколкото в неговия апартамент или в някой хотел. Ферен и неговите хора отчаяно я търсеха, особено сега, когато бяха разбрали какво беше донесла тя със себе си в Осло. Полицията също беше замесена. Йоаким я беше уверил много пъти, че когато напусне апартамента, той ще открие ново и сигурно място, където тя да може да остане. След известно време щяха да се преместят за постоянно някъде. Но кога можеше да се случи това – той все още не знаеше.
Йоаким се огледа, вдигна яката на якето си нагоре, сложи ръце в джобовете на якето и се забърза по улица "Хегдехаугсвайен".
Каза, че все още не можеше да разкаже много, само че двамата имат една и съща цел. Искаха да нанесат удар с пълна сила. Но обеща, че ще се грижи за нея.
– Ти защо не каза каквото и да е по време на съдебния процес? – го беше попитала тя.
Първоначално той вдигна рамене, не искаше да отговаря.
Но Далайла настояваше.
– Защо?
– Защото той ме заплашваше – отвърна накрая той. Изплъзна му се от устата. Но всъщност той изпита облекчение, когато го каза. Далайла беше първата, която научи, че Ферен и неговите лакеи заплашваха да си отмъстят, като засегнат неговото най-слабо място.
– Заплашиха ме, че ще ми отнемат Хенрик – обясни той накрая. – В детайли ми разясниха какво щяха да направят с него, ако не си държа езика зад зъбите.
Но Далайла разбираше всяка думичка. Лицето ѝ се промени. Очите ѝ принадлежаха на някой друг, на една побесняла Далайла, която той никога преди не беше виждал.